Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Оръжието наруши равновесието на силите.

— Даде му всичко! — викаше Ейвъри, насочил пистолета към брат си. — Безценният ти Дезмънд, който не си е мръднал пръста, за да ти помогне да създадеш Градината, но въпреки всичко дяволски се гордееше с него. „Пеперудите го харесват“, „Той не ги наранява“, „Той ги разбира по-добре“. На кого му пука? И аз съм ти син, при това първороден. С мен трябва да се гордееш.

Баща му вдигна ръце, взрян в дулото.

— Ейвъри, винаги съм се гордял с теб…

— Не, ти се страхуваш от мен. Дори и аз виждам разликата, татко.

— Ейвъри, моля те, свали оръжието. Тук не му е мястото.

— Тук не му е мястото — изсумтя Ейвъри. — Повтаряш същото за всичко, което искам!

Дезмънд се преобърна по гръб и издаде болезнен гърлен стон, след което се подпря на лакти.

Пистолетът гръмна.

Дезмънд извика и падна на пътеката. По разкъсаната му риза се появиха кървави петна, избили от гърдите му. Градинаря се втурна към него с плач и оръжието произведе втори изстрел. Градинаря падна на колене и се хвана за торса.

Бутнах Кийли към Данел и накарах и двете да се скрият зад един голям камък.

— Останете тук — просъсках им.

Блис ме сграбчи за ръката.

— Струва ли си?

— Вероятно не — признах. — Но той все пак се обади.

Тя тъжно поклати глава и ме пусна, а аз се втурнах напред. Почти бях стигнала до Дезмънд, когато Ейвъри ме сграбчи за косата, яростно ме дръпна и ме събори.

— А, ето я и самата кучка, малката кралица на Градината. — Удари ме толкова силно с пистолета, че ушите ми запищяха, а бузата ми се сцепи. Хвърли оръжието, изрита ме, за да застана на колене, и започна да си разкопчава колана. — Е, вече аз съм кралят на Градината, така че по-добре се научи да показваш уважение.

— Само го доближи до устата ми и ще го отхапя — изръмжах и чух тържествуващия възглас на Блис иззад камъка.

Ейвъри отново ме удари, после пак, но когато вдигна ръка, за да го направи за пореден път, гласът на Назира го спря.

— Чувам сирени!

Аз самата не чувах нищо, защото ушите ми пищяха, но и други момичета потвърдиха. Не бях сигурна дали се опитват да му отклонят вниманието, или сирените бяха истински.

Ейвъри ме пусна и побягна през Градината към пътеката, която водеше до върха на скалата, за да провери сам. Пропълзях при Дезмънд, който се опитваше да притиска гърдите си с една ръка. Отместих я и на свой ред притиснах раната. Топлата му лепкава кръв извираше на тласъци изпод дланта ми.

— Моля те, не умирай — прошепнах.

Той немощно стисна ръката ми, но не се опита да отговори.

Градинаря простена и се довлече от другата страна на сина си.

— Дезмънд! Дезмънд, отговори ми!

Светлозелените му очи — същите като на баща му — се отвориха.

— Единственият начин да ги защитиш от него е да ги пуснеш — промълви Дезмънд задъхано. Лицето му лъщеше от пот. — Ще ги избие всичките, и то така, че да се мъчат всяка секунда.

— Просто остани в съзнание, Дезмънд — умоляваше го баща му. — Ще те закараме в болницата и ще решим проблема. Мая, притискай!

Не бях спряла да го правя.

Но сега вече чувах сирените.

Ейвъри изруга и скочи от върха на скалата, а момичетата се втурнаха към трима ни и ни обградиха. Вероятно решиха, че Градинаря и Дезмънд са по-малкото зло от Ейвъри, който си бе изгубил разсъдъка. Дори Лорейн се държеше за нас и никой не се опита да я отпъди. Блис взе пистолета с треперещи ръце, но не откъсваше очи от Ейвъри.

А сирените ехтяха все по-силно.

— Не знам защо се върнаха — прошепва тя, стиснала с всички сили ръката му. — Нали първия път не бяха намерили нищо? Иначе Градинаря нямаше да вдигне стените.

— Един от полицаите в участъка е проверил имената, които Дезмънд му е дал по телефона. Разпознали са Кийли, защото е била изчезнала съвсем наскоро, но когато проверили и другите, излезли стари разследвания на ФБР. Началникът се свърза с нас и се срещнахме в областния участък. Касиди Лорънс например. Изчезнала е преди почти седем години в Кънектикът. Нямало е причина да бъде асоциирана с Кийли, освен ако наистина не е имало връзка между двете.

— Значи до известна степен Лионет е причината да ни намерят? — пита Инара и се усмихва.

— Да, така е.

Седят мълчаливо няколко минути, наблюдавайки как мъжът в леглото вдишва и издишва.

— Инара.

— Краят на историята.

— Да се надяваме, че ще е последната трудност, която ще поискам да преодолееш.

— Докато не ме накараш да свидетелствам в съда — изтъкна тя.