Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Все още не ми е хрумнало нищо — каза Блис, задавена от дима. — Наистина е твой ред да помислиш.

— Майната ти — промълвих аз и тя леко ми се ухили.

Закачих с глезена си коляното на Равена и я издърпах, за да заеме мястото ми до гърдите на Дезмънд. Опасявах се, че никак не подобряваме състоянието му с всичкото това местене, но не бих понесла поне да не опитам да го спася. Той бе опитал, макар и да се беше провалил. Ние също можехме да опитаме. Не исках Дезмънд да умира. Не и след като най-накрая ни бе дал шанс да живеем.

Изтичах до падналото дърво и разчистих по-големите парчета стъкло и нащърбените клони. Болката в ръцете ми беше изгаряща, но ако съществуваше и най-малка възможност да се измъкнем, трябваше да опитам. Тогава Гленис и Маренка ми се притекоха на помощ и дори Исра се присъедини към нас. Опитахме се да проправим пътека около дънера. Разчистихме от едната му страна, след това четирите започнахме да го бутаме и успяхме да го преместим достатъчно близо до външния парник.

Маренка издърпа парче стъкло от ръката ми и го хвърли.

— Мисля, че знам как да го пренесем.

— Да опитаме.

Тя вдигна Дезмънд за раменете и стисна китките му под мишниците си. Аз застанах между краката му и го хванах за коленете. Не беше красиво и със сигурност не беше лесно, но имахме право само на един опит.

Блис ни поведе, а Данел и Кийли вървяха след нея. Исра остана назад и разчистваше падащите парчета, а Градинаря я придружаваше. Не ѝ помагаше, защото наистина не можеше, но насърчаваше по-уплашените — или направо вцепенените — момичета да ни последват. Димът все повече се сгъстяваше и ни давеше. Край външния парник се мяркаха движещи се силуети и изведнъж в двуметровото стъкло, издигащо се от пода, се появи огромна пукнатина. Някой го удряше с брадва. Застинахме в очакване да видим дали ще влезе и след още няколко удара стъклото се счупи в центъра. Пожарникарят обра парчетата от рамката с тъпия край на брадвата и я покри с тежък сгънат брезент.

— Насам — извика той (или тя?) през маската.

Последваха го и други пожарникари, като двама от тях поеха Дезмънд от нас. Въздухът, който ни обгърна, не беше особено свеж, но представляваше първата глътка свобода, която вдишвахме след цяла вечност. Малкото момичета, които още не плачеха, избухнаха в сълзи, щом пристъпиха върху твърдата есенна трева и усетиха студа около себе си. Някои паднаха на колене, обзети от шок, и трябваше да бъдат влачени.

Опитах се да преброя главите, след като отнесоха Дезмънд, и видях, че Исра прави същото във външния парник. И двете се мъчехме да установим колко души бяхме изгубили, преди да стигнем дотук. След това се чу този… този… тътен и от една от стаите изригна нова експлозия. Последното, което видях, бе как Исра полита настрани в огнено кълбо. Три от момичетата още бяха вкопчени в нея, а Градинаря лежеше на земята, обхванат от пламъци. Опитах се да изтичам при момичетата, но един от пожарникарите ме сграбчи за китката и ме издърпа.

— Следват линейките, болницата, стаята, в която се срещнах с теб — въздъхва тя. — И това е. Цялата история.

— Не съвсем.

Инара затваря очи и поднася малкия син дракон към бузата си.

— Името ми.

— Градинаря вече има име. Твоето наистина ли е толкова ужасно?

Тя не отговаря.

Виктор става и подканва и нея да се изправи.

— Хайде. Трябва да видиш още нещо.

Момичето го следва извън стаята. Двамата минават покрай намръщения Едисън, който разговаря с един от криминолозите, и влизат в помещение от другата страна на коридора. Този път Виктор я отвежда до самото легло, преди Инара да види кой е в него, и когато това става, тя затаява дъх. Помътнелите от опиатите очи на Дезмънд бавно се отварят, но когато я вижда, лека усмивка изкривява устните му.

— Хей — прошепва той.

Момичето трябва да направи няколко опита, преди да успее да изрече каквото и да било.

— Хей.

— Съжалявам.

— Не… не, ти… ти постъпи правилно.

— Но трябваше да го направя много по-рано. — Дезмънд измъква ръка изпод одеялото. В кожата му е забита игла, залепена с лепенка.

Инара посяга към него, сякаш за да хване дланта му, но пръстите ѝ се свиват в юмрук, преди да я докоснат. Взира се в Дезмънд с леко отворена уста, долната ѝ устна трепери от шок.

Очите му бавно се затварят и момчето притихва. Дали припада, или заспива, може само да се гадае.

— Все още е слаб — тихо казва Виктор. — Чака го дълго възстановяване, но лекарите смятат, че е прескочил трапа.