Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Ще живее ли? — прошепва Инара. В очите ѝ блясва влага, но сълзите не потичат. Скръства ръце пред себе си, стиснала малкия син дракон в едната си длан — инстинкт за самосъхранение, от който вече няма да се нуждае. — Ще бъде съден като съучастник — изрича накрая.

— Не зависи от нас. Може да му предложат някаква сделка, но…

— Но трябваше да се обади шест месеца по-рано и скоро всички ще го узнаят. Виктор се почесва по главата.

— Признавам, че очаквах да изпиташ по-голямо облекчение, когато го видиш жив.

— Така е. Просто е…

— Сложно?

Тя кимва.

— Може би щеше да е по-милостиво да не преживее последиците от малодушието си. Едва се престраши, и то прекалено късно. Накрая все пак постъпи правилно, но ще бъде наказан, задето се забави толкова. Може би беше по-добре да умре като храбрец, а сега ще живее като страхливец.

— Значи никога не е било истинско?

— Достатъчно истинско, че да остави белези. Значи изобщо не е било истинско. Как би могло да бъде нещо повече?

— Най-вероятно ще бъде изправен пред съда. Сигурно ще бъдеш призована да свидетелстваш срещу него.

Момичето все още наблюдава младежа в леглото и не отговаря. Виктор не е сигурен, че има нещо за казване.

— Инара…

— Инара! — провиква се женски глас от коридора. — Ина… да, виждам значката ти, арогантно копеле, но аз съм роднина! Инара! — Чува се шум от боричкане, след това вратата се отваря с трясък и в рамката се появява средна на ръст жена на около трийсет години, чиято избледняла кестенява коса заплашва да изскочи от кока ѝ.

Инара замръзва още преди да се е обърнала към нарушителката. Очите ѝ заплашват да изскочат от орбитите. Гласът ѝ е малко по-плътен от дъх.

— София?

София се втурва в стаята, но Инара се стрелва към нея и двете се прегръщат толкова силно, че кокалчетата на ръцете им побеляват. Започват да се олюляват от силата на прегръдката.

Онази София? Майката на апартамента? Как изобщо е разбрала, че Инара е тук?

Гневният Едисън влиза в стаята и впива злостен поглед в жената. Хвърля невзрачен дебел албум в ръцете на Виктор.

— Намерили са го в тайно заключено чекмедже на бюрото в кабинета му. Следователите провериха имената и се натъкнаха на нещо интересно.

Виктор не иска и да чуе, но това му е работата. Откъсва очи от двете жени и зърва зелена бележка, залепена за страницата. Отгръща няколко преди нея.

От снимката го гледа млада жена, чиито очи са пълни с ужас и сълзи. Раменете ѝ са прегърбени, а ръцете са в движение, сякаш е уловена в мига, в който момичето се опитва да скрие голите си гърди от фотоапарата. До изображението има друга снимка в гръб, на която се виждат току-що татуираните ѝ криле. Отдолу са същите криле във витрина, очертанията им са размити от стъклото и безцветната смола. В бялото поле се четат две имена — Лидия Андерсън, а отгоре и отдолу, с твърд мъжествен почерк, е написано Шивон, Agraulis vanillae и дати с четиригодишен интервал помежду им.

На следващата страница има друго момиче, а на последващата — тази с бележката — са подредени само две снимки. И една дата. Под нея се вижда фотография на кестенява красавица с уплашени пъстри очи, а надписът гласи…

— София Мадсън — прочита на глас изпадналият в шок Виктор.

Жената го поглежда през рамото на Инара и изговаря следващата реплика заедно с него.

— Лара.

— Как.

— Никой нямаше да говори за избягала Пеперуда, ако не съществуваше такава — прошепва Инара, заровила лице в косата на София. — Щеше да е прекалено болезнено.

— Бягството е истина. Ти… ти си избягала?

И двете кимват.

Едисън се намръщва.

— Следователите проверили името и се натъкнали на нашия списък със служители на „Вечерна звезда“. Пратили човек в ресторанта и на двата домашни адреса, но тя не била там.

— Разбира се, че не бях — отвръща София. — Как бих могла, след като вече пътувах насам? — Тя се отдръпва от Инара. Не я пуска, само се отдалечава достатъчно, за да я погледне. Ризата на София е вехта и развлечена, деколтето се е плъзнало по едното рамо и разкрива презрамка на сутиен и избелелия край на крило, разтегнат от качените килограми. — Таки видял по новините как те водят в болницата и изтичал до апартамента да викне всички. Те ми се обадиха и, о, Инара! — Инара се задушава в повторната прегръдка на София, но не моли жената да я пусне.

— Добре ли си? — пита София.

— Ще бъда — отвръща Инара хрисимо, почти срамежливо. — Ръцете ми са най-зле, но внимавам, така че трябва да оздравеят.