Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Тя изръмжава срещу него.

— Криех София — повтаря Инара по-тихо. Хвърля поглед към Виктор. — Наясно съм, че думата ми може да не струва много, но ти се кълна, че това е истината. Знаех, че ако се разбере за София, ще се разбере и за Джили, а не можех. София положи толкова усилия да подреди живота си. Не можех да бъда причината отново да се озове в ада, нито пък да загуби дъщерите си. Трябваше ми време да помисля.

— За какво? — пита Виктор.

Момичето свива рамене.

— Трябваше да открия дали има начин да се избегне обвързването на името ѝ с Градината. Най-лесно щеше да е да скрия албума, но… ами… Тогава си помислих, че ако отлагам достатъчно дълго, мога да ѝ се обадя, да я предупредя, но тя.

— Не си очаквала, че ще дойде.

Инара поклаща глава.

— Но си знаела за Градината — настоява Едисън.

— Не и че онези мъже бяха Градинаря и Ейвъри. — Инара гушва тъжния малък дракон с две ръце. — Спомените ѝ за Градината започнаха да се изливат, когато видя пеперудените криле, нищо повече. Никое от работилите през онази вечер момичета не спомена как са изглеждали клиентите, а и защо да го правим? Нали събираха средства за „Мадам Бътерфлай“, така че изборът на костюми беше логичен. Не знаех.

Виктор бавно кима.

— Но все пак си знаела за Градината, затова, когато си дошла в съзнание, не си изпаднала в паника.

— Точно така. Опитах се да наблюдавам Ейвъри, когато набира кода, но вече беше по-внимателен. Е, все пак бяха минали десет години. Търсих навсякъде, но не открих друг път за бягство. Даже се опитах да счупя стъклото от върха на дърветата. Дори не се пукна.

— И тогава се появи Дезмънд.

— Дезмънд? — пита София.

— По-малкият син на Градинаря. Опитах. — Инара тръсва глава, за да отметне косата от лицето си. — Нали знаеш как Хоуп може да накара мъжете, които чука, да направят всичко за нея? Как са готови да влязат в горяща сграда само ако им спомене, че любимата ѝ огърлица е вътре?

— Да.

— Ето какво опитах.

— Мили боже. — София закачливо побутва Инара с рамо и чертите ѝ светват от появилата се усмивка. — Като те знам каква си, си представям, че не е минало добре.

— Наистина не мина добре.

— Но той все пак се обади — припомня ѝ Виктор.

— Не мисля, че го направи заради мен — признава тя. — Мисля, че постъпи така най-вече заради Ейвъри.

— Моля?

— Двамата не можеха да съществуват съвместно в Градината. Може би никъде по света, но особено там, не и когато се бореха за признанието на баща си. Те се състезаваха за любовта му. Ейвъри направи нещо драстично и отговорът на Дезмънд беше също толкова драстичен. И двамата загубиха.

— Но ти спечели.

— Не мисля, че някой е спечелил — възразява тя. — Преди два дни бяхме двайсет и три заедно с Кийли. Сега сме тринайсет. Според вас колко от тях ще могат наистина да се приспособят към външния свят?

— Мислиш, че ще има самоубийства?

— Мисля, че травмата не изчезва само защото си бил спасен.

Едисън се изправя и взема албума от Виктор.

— Трябва да го върна на криминолозите — казва му той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Провери дали някой се е свързал със семейния адвокат на Макинтош. Джефри и Дезмънд още не са в състояние да се възползват от услугите му, но Елинор има нужда от съвет. Нагледай и Лорейн. Виж дали психолозите са завършили предварителната експертиза.

— Ясно, разбрах. — Партньорът му кимва и излиза от стаята.

Инара извива вежда.

— Ако ме затворят в малка стая с него за още няколко дни, ще започна да си въобразявам, че ми е приятел. — Усмихва се на Виктор сладко и малко неискрено, но все пак истински. Усмивката ѝ обаче бързо изчезва. — Какво ще стане сега?

— Ще има още разпити. Много разпити. И вие ще бъдете включена в тях, госпожице Мадсън.

— Предположих. Донесла съм по един куфар за нас двете.

— Куфар? — повтаря Инара.

— В багажника са. Взех назаем колата на Гилиан. — София се усмихва и побутва Инара. — Да не мислиш, че щях да те изоставя? Запазили сме всичките ти вещи и леглото ти още си е там. Съобщих на Уитни и ти отворих сметка с невероятната сума пари, която се търкаляше из апартамента. Сигурно си получила солидни лихви. Гилиан също каза, че си добре дошла в ресторанта.

— Ти… си запазила вещите ми? — невярващо пита момичето.

София нежно перва Инара по носа.

— И ти си едно от момичетата ми. — Инара бързо примигва, очите ѝ се навлажняват и внезапно сълзите намокрят миглите ѝ и потичат по бузите ѝ. Тя учудено докосва мократа кожа с върха на пръста си.