Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— В това помещение ни подготвя за витрините — въздъхнах. — Сирват, трябва да си останем по стаите. Ще стане напечено.

— Заради Кийли ли?

— И Дезмънд.

Тя докосна вратата, заключена с код.

— Винаги трябваше много да внимаваме с формалдехида. Дори разтворен в спирт, невинаги е стабилен.

Не се чувствах гузна, задето не бях близка със Сирват. Тя беше странна птица. Все пак ме остави да я извлека от там и да я заведа в стаята ѝ. Изтичах обратно до скалата, а сетне се качих на едно от дърветата, за да се опитам да видя дали нещо не се случва, но не съзирах дори къщата, а още по-малко — поляната пред имота. Градинаря имаше много пари и много земя — лоша комбинация, става ли дума за психопат.

Светлините силно затрептяха и припряно се прехвърлих през ръба на скалата, драсках се и се удрях, докато падах надолу, след което забързах през водопада, за да се прибера в стаята си, преди стените да се спуснат.

Блис ми подаде хавлиена кърпа.

— Половин час по-късно ми хрумна, че може би щеше да е по-добре всички да се съберем на едно място в Градината. Ако Дезмънд каже на ченгетата, че сме във вътрешния парник, нали ще настояват да проверят? Ако сме навън, ще ни видят.

— Ако щеш вярвай, но и аз си го помислих. — Свалих мократа си рокля и облякох онази, която получих при пристигането на Дезмънд и която имаше гръб. Не беше сред любимите на Градинаря, защото скриваше крилете, но в онзи момент не ми пукаше. Исках да тичам, да се бия, да правя всичко друго, но не и да седя в стаята си и да чакам. — Ако успее да убеди полицаите да не го разследват или пък да внуши на Дезмънд да не се обажда, според теб какво ще се случи с всяка, която не се е подчинила на сигнала за влизане по стаите?

— По дяволите…

— Блис. Страх ме е — прошепнах. Седнах на леглото и посегнах към ръката на Кийли. Момиченцето хвана дланта ми и се гушна в мен в търсене на утеха. — Яд ме е, че нищо не мога да чуя.

С Маренка веднъж бяхме опитали да викаме с всички сили по време на поддръжката. Стаите ни бяха една до друга и не успяхме да доловим нищо. Дори отдушниците се затваряха, когато стените се спускаха.

Минаха часове, преди стените отново да се вдигнат. Отначало останахме по стаите си, защото бяхме прекалено уплашени, че да се движим, но не искахме и да стоим на едно място. Когато не можехме да търпим повече, излязохме навън в Градината, за да видим как се е променил светът ни.

Може би най-накрая към по-добро.

— Така ли беше? — пита Едисън, когато става ясно, че тя няма да продължи.

— Не.

Инара гали с пръсти тъжния малък дракон. Една от коричките на раните ѝ се закачва за гривата му и се обелва.

Виктор разменя погледи с партньора си.

— Грабвай сакото — отсича той и се оттласква от масата.

— Какво?

— Ще се повозим.

— Какво? — промърморва Едисън.

Момичето не задава никакви въпроси, взема сакото му и го облича. Малкият син дракон остава в ръката ѝ.

Виктор ги повежда към гаража и отваря предната дясна врата за Инара. Тя гледа колата известно време — устните ѝ са изкривени, но агентът не би нарекъл гримасата ѝ усмивка.

— Нещо не е наред ли?

— Освен дотук, до болницата и вероятно от Ню Йорк до Градината, не съм се возила на кола, откакто онова такси ме откара при баба.

— Тогава разбираш защо не ти предлагам да караш.

Устните ѝ трепват. Безгрижният смях и леката атмосфера, която най-накрая бяха постигнали в стаята, вече ги няма, изчезнали са въпреки усилията им.

— Има ли причина да седна отзад? — недоволства Едисън.

— Искаш ли да ти измисля? — предизвиква го Виктор.

— Добре, но аз ще избера музиката.

— Не.

Момичето вдига вежда и Виктор се смръщва.

— Той обича кънтри.

— Моля те, не го оставяй да избира — закачливо подмята тя, докато сяда. Агентът се засмива и я изчаква да си прибере краката, преди да затвори вратата.

— Къде ще ходим? — пита Едисън, докато с партньора му отиват от другата страна на колата.

— Първо за кафе, след това ще заведем Инара до болницата.

— За да нагледа момичетата?

— И заради това.

Едисън извърта очи и се отказва да спори, а после се настанява на задната седалка.

Когато пристигат в болницата с кафета в ръце и чай за Инара, цялата сграда е заобиколена от новинарски коли и зяпачи. Онази част от Виктор, която върши тази работа от толкова дълго, се чуди дали всеки родител, който някога е губил момиче между шестнайсет и осемнайсет години, не е излязъл със свещ и увеличена снимка, надявайки се на най-доброто или дори може би на най-лошото, стига кошмарът с неведението най-накрая да приключи. Някои се взират в мобилните си телефони и чакат обаждане. За много от тях то никога няма да дойде.