Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Кийли Рудолф — отвърна тя. — Живея в Шарпсбърг, Мериленд. — Преди цяла вечност Гилиан бе споменал нещо за Мериленд.

— Кийли, можеш ли да бъдеш смела?

Очите ѝ пак се наляха със сълзи, но — бог да я поживи! — кимна.

— Кийли, това място се нарича Градината. Един мъж и двамата му синове ни отвличат и ни държат тук. Осигуряват ни храна и дрехи, всичко, което ни е необходимо, но не ни пускат да си ходим. Много съжалявам, че си била похитена и доведена при нас, но не мога да го променя. Не мога да ти обещая, че някога отново ще видиш дома и семейството си.

Тя подсмръкна и аз обвих ръце около раменете ѝ, придърпвайки я към себе си.

— Знам, че е трудно, и това не са просто думи, наистина знам. Но ти обещавам, че ще се грижа за теб и няма да им позволя да те наранят. Всички, които сме пленнички тук, сме нещо като семейство. Понякога се караме и невинаги се харесваме, но си оставаме семейство, а хората от едно семейство се грижат един за друг.

Блис ми се усмихна накриво — макар и да не знаеше много за мен, беше наясно, че не съм отгледана така.

Аз обаче бях разбрала какво е задружието в апартамента, а останалото бях научила в Градината. Бяхме сбъркано семейство, но все пак семейство.

Кийли видя Данел и се сгуши в мен.

— Защо тя има татуировка на лицето си? — прошепна.

Данел коленичи до леглото и пое ръцете на Кийли в своите.

— Още нещо, за което трябва да си смела — нежно рече тя. — Искаш ли да го чуеш сега, или ще почакаш малко?

Детето прехапа устни и ме погледна неуверено.

— Изборът е твой — казах ѝ. — Можеш да избереш дали да бъде сега или по-късно. Ако така ще ти е по-лесно, обещавам, че на теб няма да ти се случи. Разтрепераната Кийли пое дълбоко дъх и кимна.

— Тогава — сега.

— Наричаме мъжа, който ни държи тук, Градинаря — простичко поде Данел. — Той предпочита да мисли за нас като за Пеперуди в неговата Градина и ни татуира криле на гърбовете, защото му помагат да си въобразява тези неща. Когато ме доведоха тук, си мислех, че ако го накарам да ме харесва повече от другите, ще ме пусне и ще мога да се прибера вкъщи. Грешах, но не го разбрах достатъчно бързо и той ми нарисува криле на лицето, за да покаже на останалите, че това ме прави щастлива.

Кийли пак вдигна поглед към мен.

— И ти ли имаш криле?

— Да, на гърба.

Очите ѝ се стрелнаха към Блис, която кимна.

— Но няма да му дадете да направи същото с мен, нали?

— Няма да му позволя и с пръст да те докосне.

Изведохме я в Градината през ранния следобед. Блис вървеше пред нас, за да предупреждава другите. Обичайно повечето Пеперуди страняха от новото момиче, докато не се приспособи. С Кийли беше различно. По единично или по двойки, възможно най-незаплашително, всички, с изключение на Сирват, се изредиха да я поздравят, да се представят и — може би най-важното — да ѝ обещаят, че ще я защитават. Нямах нищо против, че Сирват не се бе присъединила. Маренка коленичи и остави Кийли да проследи с пръсти крилете в бяло, кафяво и черно на лицето ѝ, за да не се плаши от тях.

— Ще си преместя нещата, за да си точно до Мая — каза ѝ тя. — Така, ако се уплашиш или не искаш да си сама, няма да се притесняваш, че ще се изгубиш. Ще си точно до нея.

— Б-благодаря — успя да промълви Кийли.

Лорейн се стегна достатъчно, че да приготви студен обяд, макар да плачеше през цялото време. Щеше ми се да вярвам, че може би най-накрая е проумяла какво представлява Градинаря, че е ужасена от отвличането на толкова малко дете, че е отвратена от завистта и ревността си към мъртви момичета. Наистина исках да вярвам в капчицата доброта у нея. Но не вярвах. Не знаех защо е толкова потресена и разстроена, но не мислех, че е заради някой друг, а заради самата нея. Дали се дължеше на перуката, или по-вероятно на факта, че Блис не пострада, след като я нападна, но Лорейн най-накрая бе осъзнала, че Градинаря никога нямаше да я обикне отново.

Занесохме обяда горе на скалата, където слънцето топлеше и пространството бе открито. Кийли все още нямаше много апетит, но хапна, за да ни угоди. След това видя Дезмънд да се качва по пътеката и се сгуши в мен. Блис и Данел също се приближиха, за да я защитят от всички страни.

Дезмънд не представляваше заплаха, но беше мъж. Разбирах инстинктивната ѝ реакция.

Той спря на безопасно разстояние от нея, коленичи на скалата и широко разтвори ръце.

— Няма да те нараня — полугласно обеща той. — Няма да те докосна, дори няма да се приближа повече.

Аз поклатих глава.