Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Да, миеше си зъбите, което, поради тази причина, траеше цяла вечност.

Когато вечерта настъпи, Градинаря и Лорейн ни подготвиха празненство в самата Градина от двата бряга на потока. Имаше странни столове — нещо средно между табуретки и пуф фотьойли, всичките в ярки цветове, а ние бяхме облечени в полупрозрачни копринени рокли в красиви краски, които за първи път нямаха нищо общо с крилете, татуирани на гърбовете ни. Аз играех Елена и Градинаря ми бе дал рокля в цветовете на гора и мъх с един-единствен пласт в наситенорозово. В същия нюанс бяха и глинените рози във венеца, който Блис ми бе направила.

Повечето от нас бяха с пуснати коси под венците просто защото тази вечер можехме да си го позволим.

Докато се подготвяхме, в смеха ни се прокрадваше нервност. Правехме го заради Зара, но Градинаря го превърна в бляскаво събитие. Въпреки че бе наясно с мотивите ни, бях сигурна, че си мисли как му организираме забавление, за да покажем колко сме щастливи под нежните му грижи. Този човек притежаваше изумителния талант да вижда само това, което иска.

Дори не беше забелязал, че Лорейн си е купила перука, за да създаде илюзията, че все още има дълга, добре поддържана в негова чест коса, с която той би пожелал да си играе. Извратена кучка.

Беше убедил и Дезмънд да присъства.

Струва ми се, че реакцията на сина му към смъртта на Зара го стъписа. Дез беше син на баща си, но не притежаваше неговата перспектива. Не можеше да възприеме станалото по никакъв друг начин, освен като убийство, ала въпреки това случката не го подтикна към действие.

В края на първата седмица мълчание и отсъствие на сина си Градинаря дойде в стаята ми преди закуска.

— Дезмънд ми изглежда отнесен — обяви той веднага щом леко се разбудих. — Да не сте се скарали?

Прозях се.

— За него е проблем да приеме случилото се със Зара.

— Но Зара е добре. Вече не я боли. — Градинаря изглеждаше искрено объркан.

— Когато си казал, че ще се погрижите за нея, Дезмънд си е помислил, че ще я откараш в болница.

— Това би било глупаво. Щяха да ни задават въпроси.

— Аз само ти предавам.

— Да, разбира се. Благодаря ти, Мая.

Сигурна съм, че през последвалите седмици е имало много разговори между баща и син, за които нищо не знам, но Дезмънд се появи за представлението и приличаше на човек, който не бе мигнал нито една нощ. Сигурно през онзи ден бе имал презентация в колежа, защото носеше риза и вратовръзка в комбинация със спортните си бежови панталони. Ризата беше разкопчана на врата, вратовръзката бе разхлабена, а ръкавите — навити, но все пак Дез изглеждаше по-официален от обикновено и донякъде се отвратих от себе си заради мимолетната мисъл, че тази бледозелена риза доста отива на очите му. Беше му трудно да погледне която и да е от нас, особено мен. Разказах накратко на Блис за последния ни разговор, докато една вечер приготвяхме фалшиви курабийки, с които да погодим номер на Лорейн. Блис сви рамене и отвърна, че съм се отнесла с него по-мило, отколкото тя би направила.

Тъй като глинените курабийки бяха нейна идея, не спорих.

Представлението започна наистина добре. Преди да прочета записките на Зара, никога не бях обръщала внимание на репликите — след като чуеш „да бъдеш или не“, изречено насред балончета от паста за зъби, наистина престава да ти пука, — но тази пиеса бе наистина смешна, а и ние самите умишлено засилвахме ефекта. Блис играеше Хермия и по време на една сцена, в която двете спорим, тя се хвърли срещу мен от другата страна на потока и изтръгна гърлен смях от Градинаря.

Насред един от монолозите на Маренка като Пък предната врата се отвори с трясък и Ейвъри се появи с малък вързоп на рамо. Маренка спря и ме погледна. Очите ѝ, оградени от татуировка на Anartia jatrophae , бяха ококорени. Станах и отидох до нея, наблюдавайки как Ейвъри тича към Градината. След малко Градинаря и Дезмънд също се приближиха до нас.

— Доведох нова! — обяви Ейвъри с широка усмивка. Отърси товара от рамото си и го остави да падне на земята. — Намерих я и я хванах. Виж, татко! Виж какво намерих за нас!

Градинаря бе съсредоточил цялото си внимание върху по-големия си син, затова коленичих и развих одеялото с треперещи ръце. Няколко от Пеперудите извикаха: „О, мили боже, мамка му!“.

Момичето вътре дори още не бе достигнало до пубертета. По едното ѝ слепоочие имаше засъхнала кръв, светлата ѝ кожа бе насинена, виждаха се и други отоци, драскотини и белези, които се разкриха под разкъсаните ѝ дрехи, щом изцяло развих одеялото. По бедрата ѝ и материята около тях имаше много кръв. Мамка му, на бельото ѝ бе изписано „Събота“ — просто знаеш, че не произвеждат такова в големи размери. Една много неадекватна част от мозъка му установи, че беше четвъртък.