Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Предполагам, че това е всичко, което бих могла да поискам — отвърна тя насмешливо. — Благодаря ти от сърце. Направи нещата много по-лесни, отколкото биха могли да бъдат.

— Ще ми се да бях направила повече.

— Правиш каквото е по силите ти. Другото е за тях. — Тя махна с глава към мъжете на входа. — Предполагам, че ще ме видиш след два дни.

— До орловите нокти, така че почти няма да те виждаме — съгласих се едвам чуто. Отново я целунах и излязох от стаята, така здраво стиснала книгата, че кокалчетата на ръцете ми побеляха.

Градинаря се втренчи в плитката, която съвсем очевидно не беше на Зара, после се втренчи в мен.

— Лорейн плачеше — промърмори той. — Каза, че Блис я е нападнала.

— Това е само коса. — Гледах го право в очите. — Не става въпрос за теб или синовете ти. Не сме длъжни да я търпим, когато ни наранява.

— Ще говоря с нея. — Целуна ме по бузата и отиде при Зара, но Дезмънд стоеше на място с озадачен и малко притеснен вид.

— Пропускам ли нещо? — попита ме той.

— Прекалено много.

— Знам, че ще ви липсва, но ние ще се погрижим за нея. Тя ще се оправи.

— Недей.

— Мая…

— Не, ти не знаеш. Би трябвало, видял си достатъчно. Аз обаче знам. Няма да ми казваш, че тя ще се оправи. Точно сега няма да ми говориш изобщо.

Ейвъри беше първородният син на Градинаря, но Дезмънд бе истинският му наследник. Не след дълго щяхме да научим до каква степен е наследил нрава на баща си.

Погледнах назад към Зара, но Градинаря ми пречеше да я видя. Отдалечих се, без да обръщам внимание на нараненото изражение на Дезмънд.

Върнах подноса си в кухнята, изпитах злорадство от подсмърчанията на Лорейн и петсантиметровата ѝ орязана коса, отклоних поканата на няколко момичета да отида при тях и се върнах сама в стаята си. След около час и половина стените се спуснаха. Зара беше прекалено натрошена за прощален секс, а и Дезмънд присъстваше. Свих се на леглото си с пиесата, прочетох бележките в полетата и частично опознах Фелисити Фарингтън.

Около три през нощта стената, която ме разделяше от коридора, се вдигна. Само тази стена. Другите, които ограждаха витрините и стаите на Маренка и Исра, останаха на място. Бяха спуснати от седмици и изпитвах странно, приятно облекчение да не се налага да виждам трупове всеки път, щом отворя очи. Хлопнах книгата върху пръста си и събрах сили в очакване да видя Градинаря на входа с ръка на колана и възбуден поглед.

Но беше Дезмънд. Светлозелените му очи гледаха безумно и наранено по начин, който не бях зървала от месеци. Сграбчи стъклената преграда, за да се задържи на крака, тъй като коленете му трепереха и едвам го удържаха прав. Затворих книгата, оставих я на полицата и седнах на леглото.

Той направи няколко колебливи крачки в стаята и се свлече на колене. Закри лицето си с ръце, след което силно потрепери и се взря в дланите си, все едно се бяха отделили от тялото му. Около него се носеше тежък, кисел мирис — същият, който неизменно долавях, когато се доближавах до орловите нокти до главния вход. Цялото му тяло се разтресе, щом се преви на две и опря чело в хладния метален под.

Минаха почти десет минути, преди да проговори, и гласът му звучеше дрезгав и съкрушен.

— Той обеща да се погрижи за нея.

— Така е направил.

— Но той… той…

— Избави я от болката и не ѝ позволи да се разложи — равнодушно довърших аз.

— … я уби.

Значи все пак не беше съвсем като баща си.

Свалих си дрехите, коленичих пред него и започнах да разкопчавам ризата му. Дезмънд ме изгледа отвратено и избута ръцете ми.

— Ще те вкарам под душа, вониш.

— Формалдехид — промълви Дезмънд. Този път се остави да го съблека и тръгна след мен с олюляване, а аз го довлачих през стаята и го накарах да седне под душа. Врътнах крана и топлата вода потече по него.

В това, което се случи после, нямаше нищо сексуално. Беше като да къпя момичетата на София, докато бяха полузаспали. Когато му нареждах да се наведе напред, да вдигне ръка или да затвори очи, той се подчиняваше, но сякаш не усещаше нищо, сякаш не можеше напълно да проумее случващото се. Шампоанът и душгелът имаха силен плодов аромат, но аз го измих от глава до пети, докато химическата миризма вече лепнеше единствено по дрехите му.

Увих го в хавлии и с помощта на едната му обувка избутах дрехите навън в коридора. След това се върнах, за да подсуша и двама ни. Трябваше дълго да му бърша лицето — под душа не бях видяла, че по бузите му непрекъснато се стичат сълзи.