Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Знае, че Зара е болна. Смята, че прави нещо мило.

— Това… това…

Някои емоции нямат нужда от превод.

Онзи следобед, докато Градинаря се разхождаше със съпругата си в другия парник, който беше много по-близо, отколкото изглеждаше, Зара с мъка седна на леглото си. Рижата ѝ коса бе потна и разбъркана.

— Мая? Блис? Можете ли малко да ме поразходите?

Сгънахме одеяло и го постлахме в количката, наредихме няколко възглавници под и около нея и стабилизирахме бедрото ѝ, доколкото можехме. Не беше единствената ѝ счупена кост, но определено бе най-болезнената контузия.

— Само една обиколка по коридора — заяви тя.

— Да не си търсиш недвижим имот? — попита Блис и Зара кимна.

Нямаше как да не се чудим в коя витрина ще се озовем, след като умрем. Бях почти сигурна коя Градинаря бе избрал за мен — намираше се точно до Лионет и беше разположена така, че да се вижда от пещерата. Блис мислеше, че ще е от другата ми страна, че трите завинаги ще си висим заедно на шибаната стена, за да могат следващите поколения Пеперуди да ни отбягват и да се страхуват от нас.

Бавно прекосихме коридора, като аз бутах количката, а Блис полагаше всички усилия да стабилизира предницата ѝ. Зара ни спря близо до входа, където ароматът на орлови нокти изпълваше въздуха и се сливаше с миризмата на химикали, носеща се откъм помещение, което никога не бяхме виждали отворено. Също като залата за татуировки, стаята на Лорейн и някогашната бърлога на Ейвъри, стените му бяха полупрозрачни и солидни, с клавиатура, монтирана до здравата врата. Не биваше да сме там.

А и още не бях виждала как Дез въвежда кода си на главния вход.

— Мислиш ли, че ако поискам да ме сложи тук, ще го направи?

— Заради орловите нокти?

— Не, защото всички избягваме тази част. Така няма много да ме виждат.

— Питай го. Най-лошото, което вече може да ти се случи, е да откаже.

— Ако те помоля да ме убиеш веднага, ще го направиш ли?

Огледах празната витрина, защото не исках да разбирам дали говори сериозно. Зара можеше да бъде жестока и да се подиграва на другите момичета, докато не се разплачат, но нямаше особено чувство за хумор.

— Предполагам, че не съм чак толкова добра приятелка — отвърнах накрая.

Блис не продума.

— Мислиш ли, че боли?

— Той казва, че не боли.

— И ти му вярваш?

— Не — въздъхнах и се надвесих към растенията пред входа. — Не мисля, че може да направи разлика. Според мен иска да вярва, че не боли.

— Каква мислиш, че ще е?

— Коя?

— Следващата Пеперуда. — Зара изви глава назад, за да ме погледне. Очите ѝ блестяха от треската. — Не е ходил на лов от дълго време. Не и след Тереза. Беше толкова щастлив заради Дезмънд, че дори не е търсил друга.

— Може и да не отиде да търси.

Тя изсумтя.

В интерес на истината, Градинаря невинаги го правеше. Понякога, след като умреше Пеперуда, не ходеше на лов. Не и докато не загинеше още някоя. Друг път се връщаше с едно момиче, понякога с две, макар да не се беше случвало, откакто аз бях в Градината. Опитите да проумееш защо този човек върши нещата по определен начин бяха проява на безсмислено усилие.

Все още стояхме там, когато Лорейн излезе от стаята си, за да започне да приготвя вечерята. Отначало сякаш я стреснахме. Ръката ѝ се стрелна към тъмнокестенявата ѝ коса — поизбледняла и силно нашарена със сребърни нишки, — която все още поддържаше дълга и вдигната на кок, както предпочиташе Градинаря. Макар той никога да не я поглеждаше, никога да не я коментираше, Лорейн все още я носеше така. Стрелна с очи превързаната Зара, видя колко е пребледняла, с изключение на двете яркочервени петна на бузите, след което се обърна към празната витрина.

Зара присви очи.

— Иска ти се да си вътре, нали, Лорейн?

— Няма да търпя това — тросна ѝ се тя.

— Знам как можеш да се озовеш там.

Във воднистосините очи на Лорейн се бореха подозрение и надежда.

— Така ли?

— Да. Трябва магически да станеш с трийсет години по-млада. Сигурна съм, че тогава с удоволствие ще те убие и изложи на показ.

Лорейн изсумтя и се стрелна покрай нас, като плесна Зара по глезена, докато минаваше. Ударът размърда счупеното ѝ, инфектирано бедро и тя прехапа устни, за да заглуши вика си.

Блис проследи с поглед готвачката медицинска сестра.

— Ще повикам Данел да ти помогне на връщане.

— Защо? Ти къде… — Отне ми секунда да разчета изражението ѝ. — Да. Както и да е. Данел.

Със задъханата от болка Зара я гледахме как се отдалечава.