Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Какво мислиш, че ще направи? — попита ме тя след минута.

— Не питам и не искам да знам предварително — отсякох твърдо. — В зависимост от това какво е, може да не искам да знам и после.

След няколко минути не само Данел, но и обърканата Маренка дойдоха при нас.

— Да питам ли какви ги върши Блис?

— Не — отвърнахме в синхрон.

— Значи да не питам и защо ми взе ножиците? — промърмори Маренка и вдигна ръка към шията си, където обикновено имаше панделка, на която висеше мъничката ѝ ножица за бродерии.

— Да.

Данел се замисли върху отговора, прие го и леко докосна ръба на ръчната количка.

— В Градината? Или обратно в стаята ти?

— В стаята — простена Зара. — Мисля да изпия още едно обезболяващо.

С Данел и Маренка я настанихме на леглото и ѝ дадохме чаша вода, придружена от успокоително. Малко по-късно влезе Блис — криеше ръцете си зад гърба, а на лицето ѝ грееше доволна гримаса.

О, боже, не исках да знам.

— Имам подарък за теб, Зара — тържествено обяви тя.

— Главата на Ейвъри на поднос?

— Топло. — И хвърли нещо върху завивката. Зара го вдигна, взря се в него и избухна в смях. То се поклащаше от ръката ѝ и краищата му бавно се освобождаваха от подредбата си.

— Плитката на Лорейн?

— Забавлявай се!

— Мислиш ли, че мога да я взема с мен?

Данел потри краищата на косата между пръстите си.

— Бих могла да я сплета наново.

— Или си я сложи в твоята коса като екстеншън.

— Определено като корона.

Всички, които се отбиваха този следобед и вечерта, имаха различни предложения и фактът, че никой не изрази тъга или съчувствие към нашата готвачка медицинска сестра, показваше всеобщото ни презрение към Лорейн. Когато настъпи време за храненето, взехме подносите си и се струпахме в стаята на Зара — двайсетина момичета, насядали коляно до коляно на пода и дори под душа.

Адара вдигна чаша с ябълков сок.

— За Зара, която може да плюе най-далеч от всички.

Всички се разсмяхме, дори Зара, която надигна чаша с вода, за да отговори на тоста.

След това се изправи Назира и май всички таяхме известни опасения какво ще последва. Назира и Зара се разбираха толкова добре, колкото Ейвъри и Дезмънд.

— За Зара, която може и да е пълна кучка, но е нашата кучка.

Зара ѝ прати въздушна целувка.

Беше откачено. Не мисля, че някоя от нас се съмняваше в това. Беше откачено, нередно и напълно извратено, но въпреки това ни караше да се чувстваме много по-добре. Всички се изправяхме една по една и вдигахме тостове за Зара. Някои бяха подигравателни, други сериозни, имаше много сълзи, макар и не пролети от мен, но сигурно Градинаря беше прав. Може би наистина помагаше.

Когато дойде моят ред, станах и вдигнах чашата си с вода.

— За Зара, която ни напуска прекалено скоро, но която ще помним с добро до края на живота си.

— Колкото и кратък да е той — добави Блис.

Колко ненормални трябва да сме били, щом се засмяхме?

Когато всички се бяха изредили, Зара още веднъж надигна чашата си.

— За Зара — отрони, — защото, когато тя умре, Фелисити Фарингтън най-сетне ще почива в мир.

— За Зара — промълвихме всички като една и изпразнихме чашите си.

Градинаря дойде, но този път не носеше рокля, а водеше Дезмънд. Усмихна се, когато ни видя всички заедно.

— Време е, дами.

Целунахме Зара, събрахме подносите си и се изнизахме от стаята, като на излизане Градинаря ни целуваше по бузата. Изчаках края на върволицата, седнала на ръба на леглото и хванала потната длан на Зара. Побелялата плитка на Лорейн бе завита около кока ѝ.

— Мога ли да направя нещо за теб? — прошепнах.

Тя бръкна под възглавницата си и ми подаде оръфано копие на „Сън в лятна нощ“ с безброй отбелязани места и подчертавания.

— В училище много обичах театъра — прошепна тя. — Когато бях отвлечена в парка, трябваше да се срещна с приятели за репетиция. Три години писах бележки за пиеса, която никога няма да поставя. Мислиш ли, че с Блис бихте могли да я прочетете на всички? Просто… нещо, с което да ме запомнят?

Взех книгата и я притиснах до сърцето си.

— Обещавам.

— Погрижи се за следващото момиче и се опитай да не ме посещаваш твърде често, става ли?

— Става.

Зара ме придърпа към себе си и силно ме прегърна. Пръстите ѝ се забиха в раменете ми. Въпреки че изглеждаше спокойна, усещах, че трепери. Оставих я да ме прегръща колкото иска и когато най-после си пое дъх и се отдръпна, я целунах по бузата.

— Току-що се запознах с теб, Фелисити Фарингтън, но вече те обичам и ще те помня.