Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Тя взема пликчето и се взира в съдържанието.

— Моят малък син дракон!

— Говорих с криминолозите. Казаха, че стаята ти е била защитена от скалата. — Агентът сяда срещу нея и се заема да разопакова сандвича. От любезност Виктор се прави, че не забелязва как партньорът му се изчервява. — Ще приберат всичко в кутии и ще ти го предадат, когато бъде освободено като улики, но ми позволиха да ти предам това.

Инара отваря торбичката и гушва малкото глинено същество, като с палеца потрива миниатюрното, облечено в пижама мече в свитата му лапа.

— Благодаря — прошепва тя.

— Станала си по-учтива. Донякъде.

Тя се усмихва.

— Вик, криминолозите претърсват къщата. Ще ни съобщят дали са намерили снимките.

Разговорът прекъсва за известно време, докато ядат, макар че момичето трябва да увие разранените си пръсти в салфетки, за да държи сандвича. Когато приключват и изхвърлят остатъците, Инара взема тъжния малък дракон и обвива длани около фигурката.

Виктор решава, че е дошъл неговият ред да бъде смел.

— Какво се случи с Ейвъри?

— Какво имаш предвид?

— Баща му наказа ли го?

— Не, просто проведоха дълъг разговор относно зачитането на личното пространство и че Пеперудите не са собственост, която се предава от един на друг, а личности, които трябва да бъдат обгрижвани. Дез спомена и за много остро напомняне от страна на Градинаря, че на Ейвъри така или иначе не му е позволено да ме докосва след онова жигосване. Така де, „след предишния инцидент“. Дез никога не ме попита от какво е белегът на бедрото ми. Ако не задаваш въпроси, главата ти спокойно си стои заровена в пясъка.

— Значи всичко се върна към обичайния си ритъм.

— Може и така да се каже.

— Но нещо се е променило.

— Нещо наистина се промени. Казваше се Кийли.

Или по-точно се казваше Ейвъри, а неговата жертва — Кийли.

След като семестърът започна, виждах Дезмънд доста по-рядко. Караше последен курс и имаше много лекции, но вечер идваше и носеше учебниците си, за да учи, а аз му помагах точно както някога бях помагала на Уитни, Амбър и Ноеми в апартамента. Без алкохола. Блис също се включваше, като му се подиграваше, когато сгрешеше.

Или дори когато не беше напълно прав.

Блис наистина се възползваше от всяка възможност да го поднася. Настроението на Ейвъри все повече се влошаваше, докато гледаше как брат му става такава важна част от Градината. Както вече казах, повечето Пеперуди харесваха Дезмънд, защото не искаше нищо от тях. Е, задаваше им въпроси, но ги оставяше сами да преценят дали да отговорят.

Понякога ги питаше за имената им, ала традицията в Градината повеляваше да разкриваш името си само когато се сбогуваш. Казахме му обаче, че в миналото Симон е била Рейчъл Йънг, а Лионет — Касиди Лорънс. Всички, за които знаехме и които вече не можеха да бъдат наранени.

Дезмънд не бе заплаха за тях.

Ейвъри, от друга страна, така лошо нарани Зара по време на секс, че Градинаря му забрани да идва цял месец, след което трябваше да го извлече насила, за да спре назряващия истеричен пристъп. Впоследствие Зара едва ходеше и навсякъде бе насинена. Постоянно я придружаваше друг човек, който да ѝ помага за основни дейности, като например да си вземе душ, да отиде до тоалетната и да яде.

Лорейн бе компетентна медицинска сестра — макар не и състрадателна, — но не можеше да твори чудеса.

В бедрото на Зара се разви инфекция и трябваше или да я заведат в болница, или да я тикнат зад стъклото. Мисля, че се досещате кое от двете избра Градинаря.

Съобщи ни го сутринта, за да можем да прекараме целия ден с нея и да се сбогуваме.

Когато ми го каза, му хвърлих кос поглед, на който той отвърна с крива усмивка и целувка по слепоочието.

— Дори да е само бърза прегръдка или откраднато прошепване, все пак си споделяте нещо в тези мигове. Ако за Зара и за останалите е някаква утеха, искам да се погрижа да я получите.

Благодарих, защото Градинаря като че ли го очакваше, но част от мен се чудеше дали не бе по-добре направо да се приключва, вместо агонията да се проточва цял ден.

Преди да тръгне за лекции, Дезмънд ни донесе ръчна количка, за да разхождаме Зара из Градината. Усмихваше се, когато я докара, усмихваше се и когато ме целуна по бузата и тръгна за лекции. Блис изпсува толкова цветисто, че Тереза се изчерви.

— Той не знае, нали? — задъхано процеди тя, когато вече имаше сили да изрече друго, освен ругатни. — Наистина няма представа.