Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Този път не рецитирах По, в случай че се чудиш.

— Не, сигурен съм, че цялото ти внимание е било ангажирано — мрачно се съгласява Виктор. — Значи е било сериозно?

— Кое, това между мен и Дез?

— Ами да, но по-скоро онова, което каза за майка си.

— Всъщност е истина.

Той се замисля за момент, опитва се да го проумее.

Не успява.

— Все още ли искаш да разбереш коя съм и откъде съм?

— Да.

— Защо?

Агентът въздъхва и поклаща глава.

— Защото не мога да изправя измислена личност на свидетелската скамейка.

— Не съм измислена личност. Аз съм внимателно и достоверно създадена.

Не бива да се смее, наистина не бива, но се разсмива и не може да спре. Привежда се към масата и се опитва поне да заглуши звука. Когато най-накрая се изправя, Инара му се усмихва, този път истински, и в отговор Виктор също ѝ се усмихва с благодарност.

— Истинският свят пречи, нали? — пита тя едва чуто и смехът му заглъхва.

— Искаш ли да бъда честен?

— Болезнено е да питаш, болезнено е и да слушаш дори когато си чувал голяма част и преди. Харесвам те, специален старши агент Виктор Хановериан. Дъщерите ти имат късмет да си им баща. Историята и без това е почти към края си. Ще боли още малко.

В края на лятото в Градината настъпи промяна. Дезмънд беше прекарал толкова време с нас, че бе станал част от пейзажа, и макар да се докосваше само до мен, не бях единствената, която го опозна. Тереза говореше с него повече, отколкото с мен, защото музиката преминаваше границата на нашата клетка и ѝ помагаше да забравя, макар и за кратко.

Дори Блис като че ли го харесваше, макар да не бях сигурна доколко се дължеше на мен.

Постепенно момичетата свикнаха с него по начин, по който така и не успяха с баща му и брат му, защото Дезмънд никога нямаше да поиска нищо от тях. Повечето се бяха отказали от надеждата някога да бъдат спасени, затова и не изпитваха горчивина, че той не докладва нищо в полицията.

А Градинаря бе на седмото небе.

Първия път, когато говорихме за Дез, той каза, че „майка му много се гордее с него“. Тогава изтълкувах думите му така, все едно той самият не го прави, но вече не го мислех. Градинаря винаги се бе гордял с Дезмънд, но изправен пред момиче, което познаваше само Ейвъри, бащата трябваше да отличи сина, открито споделящ собственото му очарование към насилственото поддържане на харем. Сега, след като и Дезмънд се беше присъединил към Градината, щастието на баща му бе пълно. Нервният срив на Тереза се оказа единственият за онова лято. Нямаше нещастни случаи, нямаше двайсет и първи рождени дни, нищо, което да ни принуди да си спомним, че не сме в състояние да се забавляваме.

Е, като изключим, че все още позволявахме на Градинаря и Ейвъри да ни изнасилват. Това беше лъжицата катран в меда.

Тогава видях намръщения Ейвъри да стои на прага и да мастурбира. След като с Дезмънд правихме секс, Градинаря вече не ме докосваше по същия начин. Отнасяше се към мен като към… е, като към майка на къщата, да речем. Или дъщеря. Не бях лишена от любовта му както Лорейн, но някак реши, че вече принадлежа на Дезмънд. С Ейвъри делеше, на Ейвъри отстъпваше.

Сбъркано, а?

Известно време бях склонна да приема промяната, без да задавам въпроси. Ако исках да запазя някаква надежда да въздействам на Дезмънд, не можех да му позволя да остане просто влюбен. Имах нужда наистина да ме обича, да бъде готов да се бори за мен, а това нямаше да се случи, ако все още ме делеше с баща си и брат си.

Градинаря дори изключи камерата в стаята ми, защото Дезмънд го бе помолил — притеснявал се баща му да го гледа как прави секс, а и нима не можело да му се има доверие да не ме нарани, след като толкова много ме обичал?

Е, сигурна съм, че разговорът е бил малко по-сдържан и мъжки, но Блис караше момичетата да се смеят до несвяст, като им предаваше своята версия. Дезмънд обаче си оставаше син на баща си. Всеки път, щом се опитвах да го изпратя до вратата, той любезно, но категорично ме отпращаше, за да не видя как въвежда кода си.

— Истината би съсипала майка ми — изтъкна той, когато най-накрая го споменах. Разбирах, че предприемането на открити действия срещу баща му би било сложно, но защо да не ни даде възможност сами да се спасим? — Семейното ни име, репутацията ни, компанията ни… Не мога да бъда човекът, който ще ги унищожи.

Все едно името значеше повече от живота. От живота на всички ни.

През седмицата преди началото на есенния семестър в Градината се проведе концерт. Дезмънд донесе качествени тонколони и ги разположи на скалата. Специално за повода Градинаря ни позволи да носим ярки цветове, имаше лакомства и се чувствахме толкова щастливи. Мамка му, каква жалка картинка представлявахме. Все още бяхме пленнички, смъртта все така надничаше зад рамото ни и отброяваше до двайсет и първия ни рожден ден, но въпреки всичко онази вечер беше вълшебна. Пеперудите се смееха, танцуваха и пееха, макар и фалшиво, а Градинаря и Дезмънд се забавляваха заедно с нас.