Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Имах книга за всяко момиче от апартамента. Беше по-недоловимо от рисунките на Назира и фигурките на Блис, но поривът оставаше същият.

— Защо ли не съм изненадан, че харесваш многопластови книги? — Дезмънд приключи с четенето и застана до леглото с ръце в джобовете.

— Можеш да седнеш на леглото ми.

— Аз, ъ… това си е твоето пространство — запелтечи той с неудобство. — Не бих искал да се натрапвам.

— Можеш да седнеш на леглото.

Този път се усмихна, свали си обувките и се настани до мен върху одеялата. Бяхме се целували няколко пъти след онази сутрин, всеки път нежно и завладяващо. Баща му и в по-малка степен брат му започваха да се навъртат около нас винаги, когато изникнеше възможност да стигнем малко по-далеч, и не бях сигурна какво изпитвам по въпроса.

Всъщност не бях сигурна почти в нищо, което се отнасяше до Дезмънд. Приказвахме си малко за приятелите му, за следването му, но дори и това понякога беше трудно. Бях живяла достатъчно дълго в Градината, в резултат на което външният свят бе станал някак сюрреалистичен, като легенда, в която не вярвах изцяло. Най-накрая настъпи време за вечеря, а за него — да се връща в къщата, за да не се чуди майка му къде е през цялото време, затова тръгнахме заедно по коридора, хванати за ръце. Ако го придружах до входа, дали щеше да ме отпрати, преди да набере кода за заключване? Зачудих се дали баща му го бе обучил на тези предохранителни мерки. Ако побегнех през вратата, дали щеше да ме съжали и да ме остави да си тръгна? Можех ли да доведа полицията, преди нещо да се случи с момичетата?

Ако не бях потънала в размисли за вратата, може би веднага щях да забележа, да си дам сметка колко странна е тишината, но ми отне минута да осъзная, че би трябвало да чуваме музика от пиано да се носи по целия коридор. Пуснах ръката на Дезмънд и без да се интересувам дали ще ме последва, побягнах към музикалната стая, ужасена какво бих могла да заваря там.

Тереза бе жива и без наранявания.

Но пречупена.

Седеше на столчето пред пианото, всичко в позата ѝ бе правилно и съвършено, ръцете ѝ дори докосваха клавишите, извити и готови за действие. Сякаш всеки момент щеше да засвири.

Но не и ако погледнеш лицето ѝ, сълзите, които мълчаливо се стичаха по бузите ѝ, напълно празния ѝ поглед. Тогава разбираш, че това, което я прави Тереза, вече го няма. Понякога се случваше за едно мигване, за един удар на сърцето, като всяко друго събитие в съвсем нормална последователност.

Седнах до нея и сложих ръка на гърба ѝ. Тя потръпна, като продължаваше да се взира в празното пространство.

— Ако можеш да се върнеш, моля те, опитай — прошепнах. — Знам, че е лошо, но след това няма нищо. По-лошо от нищо.

— Мислиш ли, че можем да влошим положението, ако се намесим? — попита предпазливо Дезмънд.

— Как да се намесим?

— Ела, стани от стола и я задръж на самия му ръб. — Той седна в другия край и внимателно я избута, докато не получи достъп до всички клавиши. Тереза не се съпротивляваше, когато преместих ръцете ѝ. Дезмънд дълбоко пое въздух и започна да свири нежна и лирична мелодия, изпълнена с болка.

Тереза затаи дъх — единственият признак, че чува.

Затворих очи, а музиката продължаваше да се лее. Гърдите ми се стегнаха от сълзи, които не знаех как да изплача. Той не просто свиреше, а изливаше душата си и колкото по-надълбоко се потапяше, толкова повече трепереше Тереза в ръцете ми. Накрая избухна в сърцераздирателни стонове и зарови лице в гърдите ми. Дезмънд продължи да свири, но смени мелодията с нещо леко и въздушно, не толкова весело, колкото утешително. Тереза плачеше, но беше там — все още бе прекършена и някои основни парчета от нея липсваха, но реагираше. Прегърнах я силно и за един мъчителен миг се замислих дали нямаше да е по-милостиво, ако я бяхме оставили пречупена. Ако я бяхме оставили да умре.

Когато не се появихме на вечеря, нито пратихме някой да ни вземе подносите, Лорейн съобщи на Градинаря. Все още бяхме в музикалната стая и се опитвахме да накараме Тереза да ни посвири, когато той се появи на входа. Забелязах го, но не му обърнах особено внимание — бях прекалено заета с момичето, което не спираше да трепери като лист. Дезмънд тихо ѝ говореше и не правеше резки движения. Накрая тя постави ръцете си обратно върху клавишите и изсвири една-единствена нота.

Дезмънд изсвири друга по-ниска.

Тереза възпроизведе следващ тон, на който той отговори. Постепенно нотите се превърнаха в акорди и фрази и накрая двамата свиреха дует, който почти разпознах. Когато Дезмънд свърши, Тереза бавно и дълбоко пое дъх, сетне издиша и отново вдиша.