Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Погледнах го изпитателно.

— Ще ми се да те подкрепя и да кажа „да“, но не мога да обещая, без да знам какво ще е то.

Дез изпразни половината чаша на една глътка.

— Ела. Ще ти покажа.

— Дали ще усетиш подкрепата ми, ако призная, че ме е страх, но въпреки това ще дойда?

— Достатъчно ми е. — Свали ме от плота, хвана ме за ръка, двамата прекосихме кухнята и излязохме в Градината. Все още бе сравнително светло, но здрачът затъмняваше небето. Наблюдавах как цветовете се променят. Двамата се промушихме зад водопада, влязохме в пещерата и той пусна ръката ми. — Изчакай ме тук.

Върна се след по-малко от минута.

— Затвори очи.

Когато Дезмънд ми кажеше да направя нещо — още повече, когато наистина го вършех, — не се чувствах като човек, който се подчинява. Подчинявах се на Градинаря. Подчинявах се на Ейвъри.

Дезмънд беше много по-внимателен в заръките си.

Водопадът заглушаваше звуците от движенията му, но след миг чух музика. Музика, която всъщност познах. Sway 12 12 Известна песен на итало-американския певец и актьор Дийн Мартин (1917-1995) — Б.р. бе любимата песен на София, на която танцуваше с дъщерите си в края на всяко посещение. На финала винаги се разплакваше.

Дезмънд пое ръцете ми, постави едната ми длан на бедрото си и се приближи.

— Отвори очи.

Близо до прохода, на безопасно сухо място на земята имаше айпод и тонколонка. Той нервно ми се усмихна и сви едното си рамо.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Никога… Не… — Поех дълбоко дъх и притеснената му усмивка някак се озова върху моите устни. — Не мога да танцувам.

— Няма нищо. Аз мога само валс.

— Можеш да танцуваш валс?

— Благотворителните събития на майка ми.

— Аха. — Дръпна ме още по-близо към себе си, докато бузата ми не се озова върху рамото му, и започна да се поклаща напред-назад. С едната си ръка държеше дланта ми прилепена към гърдите си, а другата се плъзна към кръста ми. Тихо, едва доловимо, започна да пее в тон със записа. Оставих го да води и зарових лице в рамото му, за да скрия физиономията си, каквато и да беше тя. Има моменти, в които изведнъж разбираш, че всичко се е променило. Повечето хора ги изпитват много пъти в живота си.

Случи ми се, когато бях на три и осъзнах, че баща ми не е като останалите от семейството му.

Случи ми се, когато бях на шест и седях на шибаната въртележка, докато всички се разбягваха.

Случи ми се, когато трябваше да взема такси до дома на баба, когато баба умря, когато Ноеми наля онова първо питие в апартамента.

Случи се и когато се събудих в Градината, когато получих ново име, целящо да изкорени момичето, което съм била в миналото.

И сега, в прегръдките на това странно загадъчно момче, знаех, че дори и нищо друго да не се е променило, всичко вече бе различно.

Навярно и аз можех да го променя. Да го убедя, подлъжа или манипулирам да ми помогне да постигна свободата, която исках за всички ни — но постъпката ми щеше да си има цена.

— Дез…

Усетих как широко се усмихна до слепоочието ми.

— Да?

— Точно в момента може би малко те мразя.

Той не спря да танцува, но усмивката му изчезна.

— Защо?

— Защото това е напълно откачено. — Бавно и дълбоко поех дъх, обмисляйки следващите си думи. — И защото ще ми разбие сърцето.

— Значи и ти ме обичаш?

— Майка ми ме е учила да се погрижа мъжът да го каже първи. — Дезмънд леко се отдръпна назад, колкото да види лицето ми.

— Наистина ли?

— Да.

Не мисля, че можеше да разбере дали говоря сериозно.

Песента свърши и започна друга, която вероятно трябваше да позная. Дезмънд се отдръпна, за да остави известно разстояние помежду ни.

— И на кого го казвам? Защото може да отговаряш на името Мая, но това не си ти.

Поклатих глава.

— Не мога да мисля така. Не и когато няма никаква възможност отново да съм предишната личност.

Той сведе глава, но, честно казано — какво очакваше? След това падна на коляно, хванал двете ми ръце, вдигна лице към мен и ми се усмихна.

— Обичам те, Мая, и се кълна, че никога няма да те нараня.

Повярвах му.

Не исках да се чувствам виновна.

Но се чувствах, затова коленичих до него и го целунах, а той така се увлече в целувката, че загуби равновесие и двамата паднахме върху влажната скала. Засмя се и дълго продължи да ме целува, докато не разбрах, че никога няма да повярвам в останалото. Дезмънд не беше добър човек, без значение колко много искаше да бъде, а фактът, че е по-свестен от роднините си, не беше достатъчен. Нараняваше ме всеки ден, през който им помагаше да ни държат затворени.