Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Ейвъри седеше настрани и се цупеше, защото цялото празненство беше идея на Дезмънд. След като почистихме и момичетата се пръснаха по стаите си за през нощта, Дез донесе най-малката тонколона в стаята ми и танцувахме, поклащахме се на място и се целувахме. Интимността с Дез не беше по-истинска от тази с баща му, но той не го осъзнаваше. Никога не му го казах, тъй като той вярваше, че го обичам. Въобразяваше си, че това е щастие, че по някакъв начин е здравословно и стабилно, основа, върху която можеш да изградиш живота си. Или пропускаше фактите покрай ушите си, или не разбираше непрекъснатите ми напомняния, че съществата в клетка живеят по-кратко.

Дез толкова отчаяно искаше да е добър човек, да върши добро, но условията, в които живеехме, не се бяха променили, нито имаше вероятност да се променят.

Когато най-накрая се строполихме на леглото, на мен ми се виеше свят от целувките му, а той не спираше да се смее. Ръцете му шареха по цялото ми тяло, следвани от устните му, смехът му гъделичкаше кожата ми. Сексът с Дез не беше интимен, но беше забавен. Той направо ме побърка от възбуда. Най-накрая го преобърнах по гръб, възседнах го и, прехапвайки устни, го поех в себе си. Дез простена и бедрата му потръпнаха. После се разсмя, тъй като започна една много неподходяща за случая песен. Когато го плеснах по корема, той се изправи и ме зацелува, докато главата ми не се завъртя, след което ме положи в края на леглото.

Тогава видях намръщения Ейвъри да стои на прага и да мастурбира. Извиках — не се гордея с това — и Дезмънд вдигна очи, за да види какво ме е разтревожило.

— Ейвъри! Махай се!

— Имам право точно колкото и ти — изръмжа Ейвъри.

— Махай се!

Малка част от мен искаше да умре от смях. За щастие, тази част до голяма степен бе размазана насред царящата буря от ярост и ужас. Мислех си да посегна към одеялото, но Ейвъри вече ме бе виждал цялата, а Дезмънд… е, в онзи момент неговите интимни части не бяха на показ. Затворих очи, докато двамата се караха над главата ми, защото отказвах да разбера дали Ейвъри все още държи члена си в ръце, докато спори с брат си.

Защото смехът заплашваше да излезе на повърхността.

И тогава се появи Градинаря. Ама разбира се!

— Какво, по дяволите, става тук? Ейвъри, прибери го.

Отворих очи и видях как Ейвъри дърпа ципа на панталоните си, а Градинаря се опитва да му закопчее ризата. О, я виж ти, цялото семейство е тук, с изключение на Елинор. Като ругаеше под носа си, Дезмънд се отдръпна от мен и ми подаде роклята, преди да посегне съм панталоните си.

Понякога дребните жестове са най-значими.

— Бихте ли обяснили защо спорът ви се носи из цялата Градина? — попита Градинаря с нисък и заплашителен глас. Братята започнаха да говорят един през друг, но баща им ги прекъсна с рязък жест. — Мая?

— С Дез правехме секс и Ейвъри реши да се самопокани на партито. Стоеше на входа и лъскаше.

След като примигна заради грубостта ми, Градинаря се взря в първородния си син и гневът бавно се примеси с отвращение и ужас.

— Как можа?

— Защо той е с нея? Никога не ти е помагал да доведеш някоя тук, никога не е ходил с теб да търси нови, а ти му я даваш като някаква шибана булка, докато на мен дори не ми е позволено да я докосна?

На Градинаря му трябваше минута, преди да възвърне дар слово.

— Мая, би ли ни извинила?

— Разбира се — отвърнах любезно. Защото любезността може да бъде също толкова гадна, колкото презрението. — Би ли желал да изляза?

— В никакъв случай, това е твоята стая. Дезмънд, моля те, ела с нас. Ейвъри. Тръгвай.

Останах в леглото, докато стъпките им заглъхнат, след което си облякох роклята и изтичах по коридора към стаята на Блис. Тя седеше на пода с парче глина до себе си и някакво подобие на клане на плюшени мечета, разпиляно върху тавите за сладки пред нея.

— Какъв беше този шум?

Проснах се на леглото ѝ и ѝ разказах, а тя истерично се разкикоти.

— Според теб кога напълно ще забрани на Ейвъри да идва тук?

— Не знам дали някога ще го направи — отговорих със съжаление. — Да контролираш Ейвъри в Градината, е истински ад. Колко ли по-трудно е навън?

— Никога няма да разберем.

— Така е.

Тя ми подаде топка глина, която да меся.

— Може ли да те попитам нещо лично?

— В какъв смисъл лично?

— Обичаш ли го?

Замалко да попитам кого — особено след като току-що бяхме говорили за Ейвъри, но осъзнах какво има предвид половин секунда преди да заприличам на пълна идиотка. Вдигнах очи към мигащото червено око на камерата и се плъзнах от леглото на земята, за да прегърна Блис.