— Не.
— Тогава защо правиш всичко това?
— Вярваш ли, че има Пеперуда, която е избягала?
— Не. Може би. Донякъде. Чакай… ах, мамка му. Изведнъж светът отново има смисъл. Мислиш ли, че ще проработи?
— Не знам — въздъхнах, докато месех глината. — Той се ужасява, че е син на баща си, но също така е горд? За първи път в живота си ясно вижда, че баща му се гордее с него. Връзката им все още означава много повече, отколкото означавам аз, и е прекалено уплашен да прецени кое е добро и кое — зло.
— Ако нямаше Градина, ако го беше срещнала в библиотека например, мислиш ли, че щеше да го обикнеш?
— Честно ли? Не мисля, че познавам този вид любов. Виждала съм я у други хора, но при мен? Може би не съм способна на нея.
— Не мога да преценя дали това е тъжно или безопасно.
— Не виждам причина да не е и двете.
Семейството, което живееше срещу нас, се обичаше почти до смърт и появата на бебето им някак си направи връзката им още по-цялостна, вместо да унищожи любовта, която вече съществуваше между тях. Ребека, салонната управителка на „Вечерна звезда“, дълбоко обичаше съпруга си — който беше племенник на Гилиан — и понякога, когато ги виждахме заедно, бяха толкова сладки, че всички се размеквахме.
Въпреки че им се подигравахме, разбира се.
С Таки и Карън беше същото, както и с дъщеря им и съпругата ѝ.
Но всеки път, когато видех нещо подобно, знаех, че то е изключително, нещо, което не всеки открива или което не всеки е способен да разпознае и задържи.
А и без колебание бих признала, че съм една голяма ненормалница.
— Така е справедливо. И честно. — Блис взе глината от мен и ми подаде друга топка, този път в ален цвят, който оставяше следи по кожата ми. — Ние така и не сме ти благодарили.
— Какво?
— Че се грижиш за нас — тихо поде тя, впила искрящосините си очи в мечето, което се оформяше в ръцете ѝ. — Не че се държиш като майка или нещо подобно, защото майната му на това, но си честна и изслушваш, и се застъпваш за нас в личния апартамент на Градинаря.
— Не е нужно да го обсъждаме.
— Добре. Дай ми глината и иди си измий ръцете.
Послушах я и замислено отмих ярките червени следи от кожата си. Блис ми подаде тюркоазена топка глина. Този път, когато седнах на пода, разгледах всички парчета. Половината от частите на мечетата — глави, лапи и опашки — бяха черни, другата половина — бели. Някои бяха сглобени и имаха униформи — червени за черните фигурки и сини за белите. Половината мечета от всеки цвят бяха малко по-големи и униформите им имаха повече украса, а няколко от тях бяха изработени по двойки.
— Да не правиш шах?
— Двайсетият рожден ден на Назира е след две седмици.
Моят осемнайсети рожден ден също беше няколко седмици по-късно, но по принцип в Градината не ги празнувахме. Що за подигравка би било да приветстваме приближаването на смъртта? Когато настъпи рожденият ден на обикновените хора, те възкликват: „Еха! Още една година!“, а ние ги посрещахме с: „Мамка му! Една година по-малко“.
— Това не е подарък за рожден ден — кисело продължи тя. — Това е подарък, който казва: „Съжалявам, че животът ти е толкова скапан“.
— Добър подарък.
— И тъп момент — съгласи се тя. Оформи малка топчица златиста глина на въженце, сгъна я, притисна я в средата и червеният крал се сдоби с еполет на униформата си. — Мразиш ли го поне малко?
— Повече от малко.
— Трябва да се противопостави на семейството си.
— А сега се противопоставя на морала и закона — въздъхнах. Подадох ѝ омекналата глина и Блис ми връчи топка в кралскосиньо. Осъзнавах, че не бива да правя никое от мечетата — моите фигурки бяха ужасни. — Блис, гарантирам ти, че съм премислила всичко. Отдавна престана да ми изглежда смислено, ако изобщо някога е било.
— Тогава се остави на течението и виж какво ще стане.
— Общо взето.
— Идва.
В коридора се чуха стъпки, които отекваха все по-силно. Миг по-късно Дезмънд влезе, седна на пода до мен и подаде на всички ни по един портокал.
— Това шах ли е?
Блис извъртя очи и не отговори. Докато тя правеше мечетата, аз месех глината, а Дезмънд си играеше с айпода си и тонколонката, за да продължи концерта.
А този портокал? Първият и единствен път, в който обелих кората като идеална спирала.
* * *
Едисън най-сетне се връща с две торби в ръце — едната с бутилки с газирано и с вода, а другата с храна, която се оказва сандвичи с кюфтета. Подава един на момичето и вади от джоба си малко найлоново пликче, което слага на масата пред нея.
Читать дальше