Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Защо не опиташ да избягаш?

— Защото други момичета са го правили преди мен.

— Бягали са?

— Опитвали са.

Той примигна.

— Има една-единствена врата, която води навън, и тя винаги е заключена с парола. Трябва да въведеш кода си както при влизане, така и при излизане. Когато идва екипът по поддръжката, стаите стават звукоизолирани. Можем да викаме и да тропаме колкото си искаме, но никой няма да ни чуе. Бихме могли да останем навън, когато стените се спуснат, но някоя се опитала да го направи преди десет години и не се получило. Само дето изчезнала. — И се завърнала в смола зад стъклото, но Дезмънд още не бе видял онези Пеперуди. Сякаш бе забравил думите на баща си как ни съхранява и след като умрем. — Не съм сигурна дали баща ти наема разсеяни хора, или пък е изкарал ситуацията като нещо съвсем нормално, но никой не се притекъл на помощ. В крайна сметка всичко опира до това, че се страхуваме.

— От свободата?

— От това какво ще се случи, ако почти успеем. — Вдигнах очи към нощното небе отвъд стъклото. Нека не се заблуждаваме. Баща му можеше да ни избие до крак доста бързо, ако някога му се наложи. В случай че някоя от нас опита и се провали, защо да не накаже всички ни?

Или поне тази, която се е осмелила, и мен, защото смята, че ми казват всичко. Как бих могла да съм в неведение за подобен план?

— Съжалявам.

Какво безумно изказване при тези обстоятелства.

Поклатих глава.

— Аз пък съжалявам, че изобщо дойде тук.

Още един кос поглед, изразяващ смесица от обида и веселие.

— Напълно ли съжаляваш? — попита Дезмънд след минута.

Разгледах лицето му под лунната светлина. Два пъти ми бе помогнал при панически атаки, макар да знаеше само за единия. Беше уязвим по начин, по който баща му и брат му не бяха, като човек, който иска да бъде добър, да върши добро, но просто не знае как.

— Не — отвърнах накрая. — Не напълно. — Не и ако успеех да измисля начин да го накарам да бъде полезен.

— Ти си много сложна личност.

— А ти си усложнение.

Той се засмя и протегна ръка в пространството между нас, а аз не се поколебах да я поема, като преплетох пръсти с неговите. Наведох се към Дезмънд, положих глава върху рамото му и открих, че можем да си мълчим, без да ни е неловко. Малко ми напомняше за Тофър, макар да бе по-особен, и поне за миг исках да се преструвам, че това момче не е син на баща си, че ми е приятел.

Заспах така и когато утринните лъчи докоснаха очите ми, бавно седнах и видях, че се бяхме гушкали цяла нощ. Ръката му почиваше върху ханша ми, а другата бе предпазвала бузата ми от скалата. Новото момиче нямаше да се събуди още няколко часа, но Дезмънд имаше лекции, а в някакъв момент — и колоквиум по цигулка, който щеше да премине като детска игра.

Колебливо се пресегнах и отметнах една тъмна къдрица от челото му. Дезмънд се размърда и несъзнателно повтори жеста ми, а аз не сдържах усмивката си.

— Събуди се.

— Не — промърмори Дез, хвана ръката ми и я използва като преграда между очите си и слънцето.

— Имаш лекции.

— Ще ги пропусна.

— Имаш колоквиум.

— Да.

— А следващата седмица са последните ти изпити.

Въздъхна и въздишката се превърна в огромна прозявка, след което с неохота седна и започна да търка очи, за да се разсъни.

— Командориш, обаче е приятно човек да се събуди до теб.

Извърнах поглед, защото не бях сигурна какво е изписано на лицето ми. Дезмънд ме докосна по брадичката с върховете на пръстите си, леко загрубели от струните, и приближи лицето ми към своето. Усмихваше се. Наведе се напред, но ненадейно спря и се отдръпна. Аз бях тази, която преодоля разстоянието помежду ни. Устните на Дезмънд бяха меки. Пръстите му, нежно докосващи брадичката ми, поеха нагоре, докато дланта му не покри бузата ми. Целувката му стана по-дълбока и накрая главата ми се наклони. Толкова отдавна не бях целувала някого, а само бях позволявала да ме целуват насила. Градинаря смяташе, че синът му може да ме заобича, и в онзи момент се опасявах, че вероятно е прав. Също така се чудех дали любовта на сина би могла да породи различен резултат от тази на бащата. Надявах се. Дезмънд се отдръпна и ме целуна по бузата.

— Може ли да дойда да те видя след лекциите?

Кимнах, макар да си отбелязах наум, че животът ми вече бе прецакан на съвсем ново ниво.

— И Градинаря одобряваше това?

— Всъщност да. Така де, със сигурност е имало елемент на личен интерес — ако Дезмънд се привържеше емоционално към една или повече от нас, рискът нещо да ни се случи намаляваше. Напълно е възможно, но по-скоро мисля, че искрено се радваше да вижда сина си щастлив.