Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Знам.

— Спри да танцуваш около истината. Кажи ми каквото трябва да знам.

Известно време Градинаря продължи да се озадачава от по-младия си син. Дезмънд редовно посещаваше Градината, но не докосваше никоя от нас. Най-много да ни подаде ръка, за да ни помогне да станем.

Донесе си и учебниците.

През деня бях при последната пристигнала — изключително същество от японски произход. През нощта Данел оставаше при спящото момиче, а аз се качвах горе на скалата, вкопчена в илюзията за пространство. Дезмънд често идваше при мен и първите няколко пъти седяхме мълчаливо, всеки потънал в четивото си. Отдавна не бях стояла до мъж, без да се чувствам в истинска опасност. Не че бях в пълна безопасност, но не усещах и заплаха. Понякога говорехме за следването му. Никога за Градината. Никога за баща му.

Мразех го — мисля, че се дължеше на отказа му да нареди пъзела, — но не го показвах. Градинаря никога нямаше да ни пусне, а Ейвъри бе прекалено опасен, че да се опитваме да му влияем. Не бях сигурна дали Дезмънд е надеждата ни, но лично за мен най-много се доближаваше до това понятие. Исках да живея, исках и другите момичета да живеят и за първи път исках митът за избягалата Пеперуда да е верен. Исках да вярвам, че мога да изляза, без да свърша зад стъклото или на речния бряг.

Един ден Дезмънд донесе цигулката си.

Градинаря ми бе казал, че синът му е музикант. Бях виждала как, щом се замисли, пръстите му се движат върху книги, камъни, колене, върху всяка налична повърхност, все едно е инструмент. Сякаш превеждаше терзанията си на езика на музиката, за да може да ги разбере.

Лежах по корем на скалата с книга и ябълка пред мен и държах под око три Пеперуди долу в основната Градина — бяха се потопили до шиите в малкото ни езеро и се пръскаха с всички сили. Знаех, че сензорите вече са предупредили Градинаря за присъствието им във водата, но момичетата само трябваше да си поиграят достатъчно дълго, за да го успокоят и да отклонят вниманието му в друга посока. Тази вечер го нямаше в Градината — беше споменал за някакво благотворително събитие, на което щял да ходи със съпругата си, когато дойдох да придружа новото момиче до стаята му след първия сеанс за татуиране, — но не се и съмнявах, че има начин да ни наблюдава, ако поиска. Елени и Исра бяха в Градината съответно от три и четири години и вече нищо не можеше да ги заблуди, но Адара бе пристигнала само два месеца преди мен. Като цяло се държеше, но от време на време получаваше ужасни пристъпи на депресия, които направо я омаломощаваха. Пристъпите бяха клинични и се чудех как без лекарства не са по-чести, но се опитвахме да не я оставяме сама по време на тези епизоди. Макар почти да излизаше от последния, настроението ѝ все още бе колебливо.

Дезмънд се качи по пътеката с калъфа в ръка и спря до скалата.

— Здрасти.

— Здравей — отвърнах.

Дори баналните поздрави звучаха странно в Градината.

Погледнах калъфа в ръката му. Дали, ако го помолех да ми посвири, щях да полаская егото му? Или щеше да си въобрази, че му дължа услуга? Бях умела в разгадаването на Градинаря и Ейвъри. Дезмънд беше по-труден. За разлика от баща си и брат си, той не знаеше какво иска.

Биваше ме да бягам от хората, не и в манипулациите. Това бе нова територия.

— Ще ми посвириш ли? — попитах накрая.

— Нали нямаш нищо против? Утре имам колоквиум, а не исках да будя мама. Щях да репетирам навън, но, ъъъ… — Дез посочи нагоре.

Не погледнах. Чувах дъжда по стъклото. Липсваше ми усещането за дъжд.

В апартамента почти винаги звучеше музика. Катрин обичаше класическа, Уитни предпочиташе шведски рап, Ноеми — блуграс 11 11 Американска фолклорна музика, разновидност на кънтрито. Вплита традиционни ирландски, шотландски и английски мотиви и е силно повлияна от джаза — Б.р. , а Амбър си падаше по кънтри. Получаваше се най-голямата музикална еклектика, която можете да си представите. Някои от момичетата в Градината имаха радиоапарати или плейъри в стаите, но за повечето музиката вече не съществуваше.

Затворих книгата и се изправих до седнало положение, а Дезмънд натърка лъка си с колофон и разкърши пръсти. Беше невероятно да гледам всичките му дребни подготвителни ритуали, но когато най-накрая докосна лъка до струните, за да засвири, осъзнах защо баща му го наричаше музикант.

Беше повече от свирене. Макар да не бях експерт, Дезмънд ми се струваше технически умел, но същевременно можеше да накара нотите да плачат или да се смеят по струните. Пропиваше всяко произведение с емоция. Трите момичета долу в езерото спряха да се пръскат и се отпуснаха във водата, за да могат да слушат. Затворих очи и оставих музиката да ме обгърне.