Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Там беше и Зара Кучката, а когато Блис те нарече така, значи наистина си непоносима и ужасна. Блис, общо взето, беше рязка и не проявяваше търпимост към глупостите. Зара изначално беше зла. Харесваше ми, че не се поддава на илюзиите, но правеше живота истински ад за онези, които имаха нужда да се вкопчват в тях. Като Назира, която вярваше, че стига да не забрави миналото си, ще се завърне при него. Не минаваше и седмица, без да ги разтървавам, обикновено като завлека Зара до потока и я бутна там, докато се усмири. Не ми беше приятелка, но в спокойните мигове я харесвах. Обичаше книгите също като мен.

Гленис непрекъснато тичаше, правеше безкрайни обиколки по коридорите, докато Градинаря не нареди да ѝ дават два пъти повече храна, отколкото на останалите. Равена бе една от малкото с MP3 плейър и тонколонка и танцуваше с часове. Балет, хип-хоп, валс, степ без обувки — всичко, което сигурно бе тренирала с години. Когато някоя от нас минаваше покрай нея, Равена сграбчваше ръката ѝ и я придърпваше да танцуват. Хейли обичаше да се грижи за косите на останалите и правеше фантастични прически, Пиа искаше да разбере как работи всичко, Маренка бродираше великолепно — дори имаше изключително остра ножица, която Градинаря изискваше тя да носи на панделка на шията си, за да не може някоя друга да се нарани. Адара пишеше разкази, Елени рисуваше и понякога Адара караше Елени или Назира да илюстрират произведенията ѝ.

Там се намираше и Сирват. Сирват беше… Сирват. Трудна за разгадаване. Не само защото бе дистанцирана и тиха.

Никога не се знаеше какво, по дяволите, ще излезе от устата ѝ. Тя бе последната, която Лионет посрещна. Лионет изрично ме помоли да не ѝ помагам с нея, защото Сирват беше много особена и нито Лионет, нито аз можехме да отгатнем каква ще е реакцията ми. Видях я за първи път, когато крилете ѝ вече бяха готови. Беше се проснала на брега на потока с лице в калта, а Лионет се взираше в нея, напълно объркана.

— Какво правиш? — попитах.

Тя дори не ме погледна, половината ѝ светлокестенява коса бе изцапана с кал.

— Водата може да те убие по много начини, не само чрез удавяне. Пиенето на прекалено големи количества е смъртоносно, също както пълната ѝ липса. Погледнах към слисаната Лионет.

— Тя наистина ли иска да се самоубие?

— Не мисля.

Не искаше, поне през повечето време. С течение на месеците разбрахме, че Сирват си е такава. Намираше цветя, които можеха да ни отровят, ако ги изядем, но тя самата не опитваше нито едно. Знаеше хиляди преки пътища към смъртта и беше очарована от момичетата във витрините по начин, който никоя от нас не искаше да разбере. Посещаваше ги почти толкова често, колкото Градинаря.

Сирват беше странна птица. Честно казано, не прекарвах много време с нея, а тя сякаш не го забелязваше, камо ли да има нещо против.

Но повечето се познавахме добре. Дори когато предпочитахме да не споделяме за животите си преди Градината, в нашата компания съществуваше близост. За добро или зло — почти винаги за зло, — бяхме Пеперуди. Неотменима точка на сближаване.

— И тъгувахте една за друга. — Не е въпрос.

Устата ѝ се изкривява. Не е усмивка, дори не е гримаса, а потвърждение, че трябва да реагира на думите му.

— Винаги. Дори нямаше нужда да чакаме някоя да се озове зад стъклото. Тъгувахме една за друга всеки божи ден, защото всеки божи ден умирахме.

— Дезмънд сближи ли се с другите момичета?

— И да, и не. С течение на времето. Беше… — Инара се колебае, очите ѝ се стрелкат между Виктор и наранените ѝ ръце, после въздиша и стисва длани в скута си под масата, извън полезрението им. — Е, досещаш се, че беше сложно.

Той кимва.

— Баща му какво мислеше?

На другия ден, след като Симон се озова зад стъклото — не че я бяхме видели, защото стените все още бяха спуснати, — Градинаря отново ме заведе в апартамента си за изискана частна вечеря. Доколкото знаех, без специално да съм го питала, бях единствената, която водеше там. Предполагам, че трябваше да съм поласкана, но ми се струваше само и единствено обезпокоително. Разговорът беше небрежен. Градинаря не спомена Симон нито веднъж и аз не попитах за нея, защото не исках да знам най-лошото. Единствената загадка, която бе останала в това място, бе как точно щеше да ни убие.

Когато приключихме с десерта, Градинаря ми каза да седна с пълна чаша шампанско и да се отпусна, докато той раздига масата. Избрах си фотьойл, а не диван, вдигнах опората за крака и придърпах дългата си рокля, така че да скрие дори стъпалата ми. С тази рокля можех да водя церемония по награждаване и се чудех колко ли пари пилее похитителят ни за Градината и за нашата издръжка. Пусна някаква класическа музика на старомоден грамофон, а аз затворих очи и облегнах глава на меката облегалка.