Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Момичето въздъхва и скръства ръце в скута си.

През следващата седмица Дезмънд не припари до Градината. Не използваше паролите си, не придружаваше баща си, никакъв го нямаше. Блис попита Градинаря за причината по обичайния си отвратително нахакан начин, но той се разсмя и ѝ каза да не се тревожи, синът му се бил съсредоточил върху предстоящите избори.

Аз бях доволна.

Независимо дали се криеше, странеше, или просто обмисляше нещата, нямах нищо против отсъствието на още един мъж, когото да забавлявам. Радвах се на свободното пространство, което ми позволяваше да мисля.

Ейвъри все пак се върна в Градината, което означаваше, че постоянната ми деликатна намеса беше необходима, за да предпазя по-крехките момичета от неговия интерес. Грижите за Симон обаче допълнително ме затрудняваха.

Тя видимо отслабна през последната седмица и половина и не можеше да задържи никаква храна повече от половин час. През деня седях при нея, а през нощта, когато Данел идваше да ме отмени, отивах в Градината и спях на слънчевата скала, където можех да се преструвам, че стените не падат и времето не тече.

Харесвах Симон. Беше забавна и хаплива, не се връзваше на глупости и успяваше да се издигне над нещата. Докато ѝ помагах да се върне в леглото след поредното висене пред тоалетната чиния, тя ме сграбчи за китката.

— Ще трябва да си направя тест, нали?

Блис ми беше казала, че Лорейн дошла на закуска и задавала въпроси.

— Да — отвърнах провлачено. — Мисля, че ще се наложи.

— И ще е положителен?

— Така мисля.

Симон затвори очи и отметна с ръка потните кичури коса от челото си.

— Трябваше да се сетя по-рано. Виждала съм мама и по-големите ми сестри бременни и те повръщаха по цели два месеца.

— Искаш ли аз да пишкам на теста вместо теб?

— Колко сме сбъркани, щом това ни е декларацията за обич и приятелство? — Тя примирено поклати глава. — Не искам и двете да умрем, какъвто, както знаем, ще е крайният резултат.

Известно време седяхме в мълчание, защото някои въпроси така и не намират отговори.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита тя накрая.

— Какво искаш?

— Ако книгата е в библиотеката, може ли да ми почетеш?

Когато ми каза какво иска, почти се засмях. Почти. Не защото беше смешно, а защото почувствах облекчение, че бих могла да направя точно това за нея. Взех книгата от библиотеката, седнах на леглото до Симон, хванах я за ръка и отворих на съответната страница, за да започна да чета.

— „Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината. В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо“ 8 8 Откъс от „Малката кибритопродавачка“ на Ханс Кристиан Андерсен, прев. от рус. Светослав Минков — Б.р. .

— Каква е тази книга?

— Част от книга — поправя го момичето. — „Малката кибритопродавачка“ от Ханс Кристиан Андерсен.

Виктор смътно си спомня историята — някакъв балет, в който дъщеря му Британи участва като много по-малка, но споменът е заглушен от „Лешникотрошачката“ и „Храбрият оловен войник“.

— От онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.

Продължих с други приказки, когато тази свърши, но млъкнах, щом в стаята влезе Лорейн. Носеше поднос с два обяда, а между тях имаше тест за бременност.

— Трябва да съм тук, докато го правиш — оповести тя.

— Стига, бе.

Симон въздъхна, седна, облегна се на таблата на леглото и посегна към чашата с вода. Подадох ѝ още една от подноса, този път с плодов сок, и тя изпи и него. Направи похвален опит да преглътне обяда, който се състоеше само от супа и препечена филийка, но по-голямата част остана недокосната. Когато течностите преминаха през системите ѝ, тя грабна теста от подноса, влезе в малката си тоалетна и дръпна пердето, за да се скрие.

Лорейн се въртеше край входа като лешояд, раменете ѝ бяха приведени, а очите — приковани в завесата.

Симон се наведе напред и срещна погледа ми, след това кимна към кучката на входа. Аз кимнах, поех дълбоко дъх и започнах да чета „Храбрият оловен войник“.

С пълен глас.

Това ми спечели зверски смръщена физиономия от готвачката медицинска сестра, но поне даде възможност на Симон да се изпишка на спокойствие. Чухме я да пуска водата и миг по-късно тя излезе иззад пердето, хвърляйки капещия тест към по-възрастната жена.

— Забавлявай се. Върви да докладваш. Само се разкарай.