Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

И тъй като стоях в скута му, не си правех никакви илюзии какво изпитва при тази мисъл.

Той внимателно ме повдигна, разкрачи бедра и ме накара да коленича между тя, като нави косата ми около едната си ръка.

— Покажи ми, че няма да ме забравиш, Мая. — Той придърпа главата ми по-близо, докато с другата си ръка разхлабваше връзката на долнището си. — Дори и тогава.

Дори и когато отдавна щях да съм мъртва и щеше да му е достатъчно да ме зърне, за да получи ерекция.

Подчиних се, защото винаги се подчинявах, защото все още си исках трите години и половина, дори това да означаваше този мъж да ми казва, че ме обича. Подчиних се, защото той почти ме задави, подчиних се и когато ме дръпна обратно в скута си, подчиних се, когато ми нареди да му обещая, че никога няма да го забравя.

Този път вместо да възпроизвеждам чужди стихове и истории в главата си, се замислих за момчето от другата страна на кухненския шкаф, което слушаше всичко това.

Бях се убедила, че някогашният ми съсед е педофил не толкова заради погледите, които ми хвърляше, колкото заради погледите, които приемните деца си разменяха, болезненото, извратено познание, което споделяха помежду си. Всички те бяха наясно какво се случва не само на тях, но и сред тях. Никой не искаше да каже и дума. Виждах онези наранени погледи и знаех, че е въпрос на време, преди той да ми бръкне под роклята, преди да ми хване ръката и да я сложи в скута си и да прошепне, че има подарък за мен. Градинаря ме целуна, когато свърши, и ми каза да отида да си почина. Все още си вдигаше долнището, докато излизаше от трапезарията. Върнах се от другата страна на плота, взех недоядения портокал и седнах до Дезмънд, чието лице бе мокро и лъщящо от сълзи. Той се взираше в мен с безизразни очи.

Наранени очи.

Довърших си портокала, докато Дезмънд се сети какво да ми каже, но така и не го изрече на глас. Само ми подаде пуловера си. Аз го облякох и когато посегна към ръката ми, го оставих да я хване.

Той никога нямаше да отиде в полицията.

И двамата го знаехме.

Единствената промяна за този половин час бе, че сега малко се мразеше за това.

— Още не си попитала кои са оцелели — предизвиква я Едисън.

— Няма да ми позволиш да ги видя, докато не ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Така е.

— Значи ще разбера, когато приключим, и вече ще мога да прекарам известно време с тях. В момента компанията ми така или иначе няма да промени нищо.

— Изведнъж не ми е толкова трудно да повярвам, че не си плакала от шестгодишна.

На лицето ѝ потрепва лека усмивка.

— Шибаната въртележка — ведро се съгласява тя.

Споменах ли, че Блис направи въртележка? Можеше да измайстори почти всичко от полимерна глина и вкарваше тава след тава за печене под вечно смръщения поглед на Лорейн, която я надзираваше. Беше единствената от нас, допусната до фурната. Също така беше и единствената, която го бе поискала. В нощта, преди да умре, през онези дълги часове, които прекарахме сгушени една до друга в леглото ѝ, Лионет ни разказваше истории от времето, когато е била по-малка. Не спомена имена и места, но въпреки това ги разказа, а тази, която я накара да се усмихне и която обичаше много повече от останалите, бе за една въртележка.

Баща ѝ изработвал фигури за много въртележки и понякога малката Касиди Лорънс ги рисувала, а баща ѝ вграждал рисунките ѝ в следващите проекти, като я оставял да избира цветовете или израженията на лицата им. Веднъж я взел със себе си при доставката на кончета и шейни за един пътуващ панаир. Поставили фигурите върху диска, а тя седяла на парапета и гледала как прокарват жиците през златистите прътове, за да могат конете да се движат нагоре-надолу. Когато всичко било готово, тя се затичала около въртележката, галела кончетата и шепнела имената им в ушите им, за да не ги забравят. Знаела името на всяко едно от тях и ги обичала.

Особеностите на Градинаря не съществуват поотделно, само в крайностите си.

Но кончетата не били нейни и когато дошло време да се прибира, трябвало да ги остави и вероятно никога повече нямало да ги види. Не можела да плаче, защото била обещала на баща си да бъде послушна, била обещала, че няма да прави сцени на тръгване.

Тогава сътворила първия си оригами кон.

В кабината на камиона по пътя към къщи тя направила дузина оригами кончета, като използвала листове от тетрадка и касови бележки от заведения за бързо хранене, за да се упражнява, докато не се уверила, че може да ги прави добре. Когато се прибрала, вече можела да ползва и хартия за принтер. Редяла конче след конче и ги оцветявала, за да приличат на онези, които била оставила, шепнела имената им, докато ги майсторяла, и когато приключила, внимателно боядисала тънки щифтчета и ги прикрепила към тях с лепило. Начертала и оцветила плочата, пресъздала и шарките на покрива, дори картинките и сложните завъртулки по цялата основа на платнището, а майка ѝ помогнала да сглобят всичко. Баща ѝ дори поставил манивела в основата, за да може цялата конструкция бавно да се върти. Родителите ѝ били толкова горди с нея.