Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Не искаш ли да…

— Не. Махай се. — Симон се хвърли на леглото и горната половина на тялото ѝ се озова в скута ми. — Ще продължиш ли да ми четеш?

Подпрях книгата върху гърба ѝ, скрих скучните кафяви криле на Neonympha mitchellii и продължих от там, където бяхме спрели. Симон спа през по-голямата част от следобеда, като от време на време се събуждаше и се хвърляше към тоалетната. По-късно Данел дойде при нас и подреди тъмнокестенявата ѝ коса в елегантна прическа. Блис ни донесе вечеря и я украси с малки полимерни цветчета на ралица. След като аз се нахраних, а Симон разбърка чинията си, Блис отнесе подносите в кухнята при Лорейн. Когато настъпващата вечер размести сенките в коридора, на входа се появи Градинаря.

С рокля.

Беше многопластова дреха от чиста коприна в кафяви и кремави нюанси, които трябваше да подчертаят смуглата ѝ кожа. Симон вдигна очи, щом всички внезапно се умълчахме, видя роклята и бързо извърна лице, преди да сме забелязали сълзите ѝ.

— Дами?

Данел трескаво замига и целуна извивката на ухото на Симон — толкова успя да се доближи до лицето ѝ, и мълчаливо напусна стаята. Симон бавно се изправи до седнало положение, прегърна ме и зарови нос в рамото ми. Аз я стиснах с всички сили, защото усетих, че започва да трепери.

— Казвам се Рейчъл — прошепна тя в извивката на врата ми. — Рейчъл Йънг. Ще го запомниш ли?

— Ще го запомня. — Целунах я по бузата и с неохота я пуснах. С книгата с приказки в ръка отидох до входа, където Градинаря леко ме целуна.

— Няма да я боли — прошепна той.

Тя щеше да умре.

В този момент трябваше да се върна в стаята си или да отида при Блис или Данел. В този момент трябваше да се съберем на малки групички, да се правим, че не сме това, което сме, и да тъжим за загубата, която все още не се бе състояла. В този момент трябваше да чакаме Симон да умре.

Но за първи път не можех да го направя.

Просто не можех.

Светлините примигнаха като предупреждение към нас да се приберем по стаите си, преди стените да се спуснат и да препречат входовете. Излязох на пясъчната пътека и забелязах раздвижване в сенките в далечния край на Градината. Не бях сигурна дали е Ейвъри, Дезмънд или някое от момичетата, но точно тогава не ми пукаше. Светлините угаснаха и стените засъскаха зад мен, сетне глухо тупнаха в тишината.

Навлязох още по-навътре в Градината. Вървях по брега на потока, докато не стигнах до водопада. Хвърлих книгата върху скалата на безопасно разстояние от пръските, обгърнах корема си с ръце и стиснах лактите си в опит да се съпротивлявам на огромната тежест, която растеше в гърдите ми. Главата ми се отметна назад и се опря в камъка. Зареях поглед в стъклата над мен. Звездите се появяваха една по една в настъпващата вечер, някои бяха сребристи и ярки, други — бледи, синкави или жълтеникави. Имаше и една самотна червена точка, която сигурно беше самолет.

Малка искрица светлина се стрелна в небето и макар да бях наясно с научното обяснение — знаех, че това е космическа отломка, камък, метал или някакъв отпадък от сателит, който изгаря в атмосферата, — единственото, за което можех да мисля, беше онази глупава приказка.

„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Това глупаво малко момиченце стои навън през зимата и не спира да пали кибритени клечки, за да зърне семейства, които не са — и никога няма да бъдат — нейни. Накрая измръзва до смърт в онези жестоки моменти от реалността между пламъчетата, защото клечките, макар и да горят, само светят, но не топлят.

Дъхът ми секна при сблъсъка с нарастващата огромна тежест, която не успяваше да преодолее. Не можех нито да вдишам, нито да издишам, застоялият въздух в гърдите ми ме давеше. Шум от листа и клони отекна в тишината, когато паднах на колене и започнах да се боря за глътка въздух, която така и не идваше. Свих ръката си в юмрук и заудрях с него по гърдите си, но освен че се появи нова пулсираща болка, нищо друго не се случи. Защо не можех да дишам?

Една ръка докосна рамото ми. Извърнах се и я избутах, но паднах заради некоординираното движение.

Дезмънд.

Претърколих се на колене и длани, с мъка се изправих на крака, минах през водопада и влязох в пещерата, но той ме последва и ме хвана, когато се спънах в дупка на земята и пак полетях. Внимателно ме положи на земята и коленичи пред мен. Взираше се в лицето ми, докато се мъчех да си поема дъх: