Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Сутринта на деня, в който била отвлечена, след като тръгнала за училище, въртележката ѝ все още гордо стояла на полицата над камината.

След като Лионет умря, съсредоточих усилията си върху новото безименно момиче.

Блис си имаше полимерната глина.

Тя не показваше на никого по какво работи и никоя от нас не питаше. Оставихме я да преживее мъката по свой си начин. Тя бе необичайно съсредоточена върху този проект. Честно казано, стига да не беше фигурка на Lycaena cupreus , нямаше за какво толкова да се притеснявам. Блис постъпи така след смъртта на още няколко момичета и петсантиметровите ѝ пеперуди ми се струваха по-зловещи и плашещи от тези в стъклените ковчези.

Тогава обаче възпалението на новото момиче стигна критична точка — татуировката ѝ никога нямаше да зарасне както трябва. Дори и инфекцията да не я убиеше, крилата щяха да са безнадеждно обезобразени, а беше изключено Градинаря да се примири с дефекта. Не и когато красотата бе причината, заради която ни избираше.

Стените се спуснаха в малките часове на нощта точно като при нормален сеанс за татуиране, но когато се вдигнаха, момичето не беше в залата за татуировки. Нямаше я и в леглото ѝ. Така и не се появи в някоя витрина. Не беше сбогуване.

Беше просто… нищо.

От нея буквално не беше останало нищо, дори и име.

Търсих я и когато приключих, се върнах в стаята. Блис ме чакаше със скръстени крака на леглото ми и с рокля, смачкана на топка в скута си.

Върху бледото ѝ лице се бяха появили тъмни сенки и аз се зачудих колко ли бе спала, откакто Лионет се беше сбогувала с нас.

Седнах до нея на леглото, като подгънах единия си крак под себе си, и се облегнах на стената.

— Мъртва ли е?

— Ако още не е, скоро ще бъде — въздъхнах аз.

— Тогава ще дундуркаш някое ново момиче, след като пристигне и докато ѝ правят татуировката.

— Вероятно.

— Защо?

И аз самата се бях питала същото през последната седмица.

— Защото Лионет смяташе, че е важно.

Блис махна дрехата от скута си и разкри скритата под нея въртележка. Лионет бе направила и друга от хартия, когато бе пристигнала в Градината — след смъртта ѝ се озова на полицата над леглото на Блис. Беше я пресъздала в цвят, същото бе направила и Блис, но със собствения си материал. Златните пилони дори имаха спираловидни рифове. Пресегнах се и побутнах червения вимпел на върха и цялото нещо леко се завъртя.

— Трябваше да я направя — прошепна тя, — но не мога да я задържа.

Блис избухна в ужасни сърцераздирателни стенания върху леглото ми. Тя не знаеше за моята въртележка. Не знаеше, че бях седяла върху кон, боядисан в черно и червено, и най-накрая бях разбрала, че родителите ми не ме обичат, или поне не достатъчно. Денят, в който окончателно бях проумяла — и приела, — че не съм желана.

Внимателно я избутах от скута си и побутнах коляното ѝ с палеца на крака си.

— Вземи си душ.

Тя хлъцна и се свлече от леглото, за да изпълни каквото ѝ казах. Докато отмиваше двуседмичната тъга и гняв, аз разгледах кончетата, за да видя дали някое от тях съвпада с онова, което бях поляла с последните си сълзи преди десет години.

Отговорът беше — почти. Този кон имаше сребриста, а не златиста юзда и червена панделка в черната грива, но иначе беше много, много сходен. Обърнах се на коляно и оставих въртележката на полицата до Симба, до оригами менажерията и другите полимерни фигурки, до камъните, които Евита бе изрисувала, стихотворението на Данел и всички други съкровища, които някак бях успяла да натрупам след шест месеца в Градината. Чудех се дали да не накарам Блис да направи малко момиченце с тъмна коса и смугла кожа, което да седи на черно-червения кон и да се върти, върти, върти на въртележката и да гледа как целият свят го изоставя.

Ако я бях помолила, тя щеше да попита защо, но това малко момиченце нямаше нужда от съчувствие, а окончателно да бъде забравено.

Блис излезе от банята, тялото и косата ѝ бяха увити във виолетова и розова кърпа, и най-накрая заспа, свита до мен като една от дъщерите на София. Подпъхнах едната си ръка под главата и се притиснах към стената, като от време на време се протягах и бутах въртележката, за да видя как черно-червеният кон се плъзва малко по-далеч от мен.

Ще му се да може да ѝ позволи това отклонение. Да остави разговора да излезе от релсите, да ѝ даде възможност да избегне челния удар, към който трябваше да я поведе.

Но Виктор се навежда напред на стола и се покашля, и когато тя обръща нещастните си очи към него, той бавно кимва.