Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Великолепна е — прошепна той. — Защо пеперуда?

— Питай баща си.

Изведнъж ръката му затрепери върху кожата ми, до знака за притежание на баща му. Дезмънд обаче не я отдръпна.

— Той ли ти я направи?

Не отговорих.

— Много ли боля?

Най-много болеше, че лежах там и му позволих да го стори, но не го изрекох на глас. Не споделих и че наистина болеше да гледам как се появяват първите линии по гърба на всяко ново момиче, как кожата бе толкова чувствителна, че със седмици не бях спала по гръб, че все още не можех да спя по корем, защото ми напомняше за онова първо изнасилване на кушетката за татуиране, когато той проникна в мен и ми даде ново име.

Нищо не казах.

— Той… с всички ли го прави? — попита разтреперан.

Кимнах.

— О, боже.

Бягай, крещях наум. Бягай и кажи на полицията или отвори вратата и остави ние да кажем на полицията. Направи нещо, каквото и да е, не стой със скръстени ръце!

Но Дезмънд не го направи. Стоеше зад мен, докосваше очертанията от мастило и белезите, докато тишината между нас стана жива и задъхана. Затова се отдръпнах, отворих наново хладилника и се престорих, че няма нищо ненормално в цялата случка. Взех един портокал, затръшнах вратата с ханш и се облегнах на перпендикулярния плот. Не беше точно кухненски остров, но осигуряваше висока до кръста преграда между кухнята и трапезарията.

Дезмънд се опита да се приближи към мен, но краката му се подгънаха и той се свлече на пода до стъпалата ми, облегнат на шкафовете. Рамото му докосна коляното ми, докато аз методично белех портокала. Винаги съм се опитвала да махна кората, без да я разкъсам, в съвършена спирала. Никога не успявах. Неизменно се разкъсваше.

— Защо го прави?

— Защо според теб?

— Мамка му. — Дезмънд сви колене и се приведе над тях, а ръцете му се събраха на тила.

Откъснах първото парче и изсмуках сока му, като махах семките, които намирах.

Тишината все повече натежаваше.

Когато пресуших и последната капка сок, пъхнах парчето в уста и задъвках. Хоуп обичаше да ме дразни за начина, по който ядях портокали — казваше, че карам момчетата да се чувстват много неудобно. Аз ѝ се плезех и ѝ отвръщах, че момчетата няма нужда да гледат. Но пък Дезмънд така или иначе не гледаше. Преминах на второто парче, след това на третото и четвъртото.

— Още ли си будна, Мая? — чух тихия глас на Градинаря от входа. — Добре ли си?

Дезмънд вдигна очи, лицето му бе бледо и шокирано, но той не се изправи, нито пък продума, за да обяви присъствието си. Както стоеше на пода, облегнат на шкафовете, нямаше как да бъде видян, освен ако Градинаря не дойдеше до плота и не погледнеше надолу. Но той никога не влизаше в кухнята.

— Добре съм — отвърнах. — Просто реших да похапна, след като се изкъпах във водопада.

— И не си си направила труда да се облечеш? — Градинаря се засмя, влезе в трапезарията и седна на големия тапициран стол, който бе запазен за него. Доколкото знаех, още не бе забелязал грубо надрасканата от Блис корона на гърба. Признавам, че беше остроумно — столът напомняше на трон, имаше мека тъмночервена кадифена тапицерия и черни лакирани дървени орнаменти, които се издигаха над облегалката. Градинаря го бутна назад и подпря единия си лакът на ръба на масата, тъй като столът нямаше облегалки за ръце.

Свих рамене и взех още едно парче портокал.

— Стори ми се малко глупаво да се тревожа за подобни дреболии.

Градинаря изглеждаше странно небрежен, като седеше в сенките само по копринено долнище на пижама. Светлината от печката се отразяваше в обикновената му златна брачна халка. Не можех да позная дали бе спал в апартамента си, или е бил при някое от другите момичета, макар че по принцип не преспиваше в стаите ни. Освен в случаите, когато жена му пътуваше извън града, той обичайно прекарваше поне част от нощта в къщата, която никога не бях виждала, а не можех и да видя дори от най-високото дърво в градината.

— Ела, седни при мен.

В краката ми Дезмънд притисна юмрук към устата си с измъчено изражение. Оставих недоядената част от портокала на плота до обелките и семките, послушно заобиколих преградата и минах през сенките, за да седна при него на масата. Тъкмо се отпусках на пейката, когато Градинаря ме придърпа в скута си. Едната му ръка ме погали по гърба и ханша — нещо, което правеше инстинктивно, а другата притисна дланта ми към бедрото ми.

— Как реагират момичетата на идването на Дезмънд тук?

Ако знаеше, че Дезмънд наистина бе тук, се съмнявах, че щеше да води този разговор.