Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— И затова дойде тук.

— Просто не мога да схвана смисъла на това място.

— Разбираемо е, като се има предвид, че в него няма никакъв смисъл.

— Значи не сте тук по свой избор.

Въздъхнах и извъртях очи.

— Престани да търсиш информация, която всъщност нямаш никакво намерение да използваш.

— Откъде знаеш, че няма да я използвам?

— Защото искаш той да се гордее с теб — отговорих остро. — И знаеш, че ако кажеш на някого за случващото се, той няма да се гордее с теб. Като се има предвид това, какво значение има дали сме тук по свой избор или не?

— Ти… сигурно си мислиш, че съм отвратително подобие на човешко същество.

— Мисля, че имаш потенциал да бъдеш. — Погледнах сериозното му, тъжно лице и реших да рискувам, общо взето, за първи път, откакто бях пристигнала в Градината. — Освен това смятам, че имаш потенциал да си по-добър.

Той мълча дълго. Дори тази малка стъпчица, направо миниатюрно подбутване, вече изглеждаше като прекалено голямо усилие. Как може родител да упражнява толкова много контрол върху детето си? Как може родителската гордост да означава повече от правдата?

— Нашите избори ни правят тези, които сме — рече той накрая. Не бих го нарекла смислен отговор.

— И какви избори правиш ти, Дезмънд?

— Не мисля, че точно в момента правя някакви избори.

— Тогава автоматично правиш погрешните. — Той се изправи, отвори уста, за да протестира, но аз вдигнах ръка. — Да не правиш избор, също е избор. Неутралитетът е концепция, не факт. Никой всъщност не живее живота си по този начин.

— Изглежда, че работи добре за Швейцария.

— Като нация, може би да. Как мислиш, че са се чувствали отделните хора, когато са разбрали истината за това, което техният неутралитет е позволил? Когато са разбрали за лагерите, газовите камери и експериментите? Мислиш ли, че тогава са били доволни от избора си?

— Тогава защо просто не си тръгнеш? — наежи се той. — Вместо да съдиш баща ми, че ти осигурява храна, дрехи и уютен подслон, защо не се върнеш навън?

— Сериозно ли мислиш, че имаме пароли?

Думите ми го сломиха и възмущението му изчезна толкова бързо, колкото и припламна.

— Той ви държи заключени?

— Колекционерите не позволяват на пеперудите си да отлетят.

— Бихте могли да го попитате.

— Не е лесно да го попиташ каквото и да било — повторих думите му отпреди седмица.

Той трепна.

Беше заслепен, но не и глупав. Наистина ме вбесяваше, че избираше да се прави на невежа. Измъкнах се от пуловера, хвърлих го в скута му и станах от скалата.

— Благодаря за разговора — промълвих, докато припряно слизах по пътеката, водеща от основното ниво към далечния край на скалата. Чух го как залита и се спъва след мен.

— Мая, почакай. Почакай! — Хвана ме за китката и ме дръпна назад, като почти ме събори на земята. — Извинявай.

— Заставаш между мен и храната. Извини се, ако искаш, и се махни от пътя ми.

Той пусна китката ми, но продължи да ме следва през Градината. Пръв прескочи тесния поток и протегна ръка от другата страна, за да ми помогне — нещо, което ми се стори едновременно странно и очарователно. Светлините в трапезарията и свързаната с нея открита кухня бяха угасени, но за всеки, търсещ среднощна закуска, сияеше приглушена лампа над печката. Гледката на големия заключен хладилник веднага прикова вниманието му. Отворих вратата на по-малкия и разгледах какво има вътре. Наистина бях гладна, но тъй като пребиваването около повръщащи хора не засилва апетита, нищо не ми се стори привлекателно.

— Какво е това на гърба ти?

Затръшнах вратата, за да спра светлината, но беше прекалено късно.

Дезмънд пристъпи по-близо до мен и ме поведе към печката, където, под приглушената лампа, разгледа всички изключително фини и впечатляващи детайли на крилете. При обичайни обстоятелства бих забравила как изглеждат. Градинаря ни даваше огледала, ако го помолехме, но аз нито веднъж не бях поискала. Блис обаче най-редовно ни показваше крилете ни. Така че да не забравим какви сме.

Пеперудите живеят кратко и това също бе част от напомнянето.

Върховете на пръстите му се плъзнаха по тъмнокафявите жилки върху карамеления фон в горната част и се разтвориха там, където линиите деликатно се разклоняваха. Стоях напълно неподвижна въпреки тръпките, които пълзяха по гръбнака ми при неговото внимателно проучване. Не ме бе попитал за разрешение, но пък беше син на баща си. Очите ми бяха затворени, а ръцете ми — стиснати в юмруци, докато пръстите му се движеха по долния чифт криле в розово и лилаво. Той не следваше очертанията надолу, а навътре, към гръбнака ми, докато накрая не прокара палец нагоре по цялата дължина на черната татуировка в средата на гърба ми.