Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Тя заплака по-силно, стенеше с цяло гърло и от носа ѝ излизаха мехурчета от сополи. Отвратена, наново я хванах за ръката и я завлякох зад ъгъла. Градинаря стоеше на входа на трапезарията със скръстени ръце и леко смръщено лице.

Мамка му.

— Проблем ли има, дами? — попита той.

Погледнах голата хленчеща Маги, яркорозовия отпечатък от плесница на бузата ѝ, както и образуващата се синина на ръката ѝ там, където я бях стиснала.

— Не.

— Разбирам.

За нещастие, наистина разбираше. По време на вечерята седеше между мен и Данел и следеше как Маги бърника в специално приготвената си чиния, без да изяде нито парченце; как отказва да влезе в разговор и дори да отговори на директно зададен ѝ въпрос; как прокарва чашата вода с лед по бузата си, докато Данел се правеше, че нейната собствена подута буза не ѝ създава никакви проблеми. Наблюдаваше я как се свива, доколкото ѝ позволява масата, за да скрие голотата си.

Докато сковано ядяхме чийзкейка и пиехме кафе, той се прокашля и се наведе към мен.

— Плесницата наистина ли беше необходима?

— Да, за да я успокоя.

— Нима ти изглежда спокойна?

Замислих се как най-добре да отговоря. Не исках да прецакам Маги — и още повече Лена, — но не исках да прецакам и себе си.

— По-спокойна.

Той само кимна и когато погледнах към Данел и видях мрачното примирение в очите ѝ, стомахът ми се сви.

— Колко време изкара? — пита Едисън.

— Още две седмици — промърморва Инара. — Нали знаеш, понякога не можеш да забравиш видяното. След тази вечер той винаги се мръщеше, щом погледнеше някоя от близначките. Една нощ стените се спуснаха. Два дни по-късно двете бяха поставени отдясно на трапезарията.

Виктор ѝ подава купчината със снимки на коридора. Минута по-късно тя му ги връща с различна фотография най-отгоре.

— Заедно?

— В живота и смъртта — съгласява се тя мрачно.

Близначките бяха в една и съща витрина, близо една до друга, хванати за ръце.

— Calephelis muticum — добавя тя, докато той прокарва пръст по пъстрите оранжево-медни криле. Едната е положила глава върху рамото на другата, а главата на сестра ѝ е отпусната върху нейната. Изглеждат… — Изобщо не се разбираха, докато бяха живи.

Инара взема купчината със снимки и ги преглежда с неразгадаемо изражение. След миг започва да ги разпределя пред себе си в две купчинки. Когато приключва, лявата е далеч по-висока. Плъзва я към ръба на масата, сетне я покрива с ръце. Пръстите ѝ се преплетени.

— Познавам тези момичета — прошепва тя. Лицето ѝ е все така загадъчно. — Някои не толкова добре, други са част от душата ми, но ги познавах. Знаех имената, които им бе дал. След като Лионет ни запозна с Касиди Лорънс и ни завеща онази част от себе си, която можеше да живее, след като Лионет се озовеше зад стъклото, другите също започнаха да ни споделят предишните си имена в часовете преди смъртта си.

— Знаеш истинските им имена?

— Не мислиш ли, че в някакъв момент пеперудените имена стават истински?

— Тогава рождените им имена.

— На някои.

— Можехме вече да сме съобщили на семействата им — избухва Едисън. — Защо не ни каза това?

— Защото не ви харесвам — безцеремонно отвръща тя и агентът дръпва снимките изпод ръцете ѝ.

Момичето повдига вежда.

— Наистина ли вярваш, че знанието носи със себе си примирение? — пита тя.

Или е мнителна, или им се подиграва. Виктор не е сигурен кое от двете. Може и да е нещо съвсем различно.

— Семействата заслужават да знаят какво се е случило.

— Нима?

— Да! — Едисън се оттласква от масата и започва да крачи пред огледалното стъкло. — Някои са чакали с десетилетия новини за близките си. Само ако знаеха, че вече могат да се откажат…

Инара го следи с очи, докато той трескаво обикаля из малката стая.

— Значи не си получил вест.

— Какво?

— За който там е изчезнал. Не си получил вест.

Виктор изругава наум, когато вижда слисаното изражение на партньора си. О, момичето си го бива, трябва да ѝ го признае. Не че е трудно да ядосаш Едисън, но наистина да го изкараш от кожата му?

— Ще ида да поръчам храна — тросва се той. — Починете няколко минути. Вратата се затръшва зад него.

— Кой е? — пита Инара.

— Мислиш ли, че ти влиза в работата?

— А колко от това, което ме пита, влиза в твоята?

И двамата са наясно, че не е същото.

— Не вярвам, че знанието помага — обажда се Инара след миг. — Дали родителите ми са живи или мъртви, с нищо не променя случилото се тогава. Спря да ме боли много отдавна, веднага щом приех, че няма да се върнат.