Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Благодаря за компанията.

— Разбира се — повторих аз. Наблюдавах как баща и син прекосяват Градината. Скоро щяха да седят на масата с Елинор и Ейвъри като напълно нормално семейство, което разговаря на вечеря. Голяма работа, че над масата плува гъста мъгла от лъжи.

Няколко минути по-късно чух Блис да се приближава към мен.

— Ама че дръвник — изсумтя тя.

— Може би.

— Ще отиде ли в полицията?

— Не — неохотно отвърнах аз. — Не мисля, че ще отиде.

— Значи е дръвник.

Понякога беше трудно да се спори с логиката на Блис. В други случаи обаче дръвниците вършеха работа.

— Защо мислеше, че няма да отиде в полицията?

— По същата причина, поради която нямаше да зададе на баща си онези важни въпроси — отвръща тя и свива рамене. — Защото беше уплашен. Ами ако се обърнеше към полицията и обяснението на баща му се окажеше истина? Или по-лошо — ами ако не се окажеше? Може би е искал да постъпи правилно, но бе едва на двайсет и една. Колко от нас знаят кое е правилно на тази възраст?

— Ти дори още не си достигнала тази възраст — изтъква Едисън и момичето кима.

— И не твърдя, че знам кое е правилно. Той искаше да вярва на баща си. Никога не съм имала в живота си човек, на когото така отчаяно да съм искала да вярвам. Никога не съм изпитвала нужда някой да се гордее с мен.

Изведнъж тя се усмихва — нежно, горчиво и меланхолично.

— Лоте обаче се притесняваше за това.

— Лоте?

— По-малката дъщеря на София. Спомням си как веднъж работихме до три през нощта, но София все пак отиде в училището на момичетата, за да гледа представленията им. Разказа ни, след като се върна и подремна. — Усмивката ѝ се разширява, задълбочава и за миг на Виктор му се струва, че вижда истинската Инара Мориси, момичето, намерило дом в онзи странен апартамент. — Джили беше безстрашна, уверена, от онези хлапета, които биха се хвърлили в огъня без колебание. Лоте… не беше. Момичетата с по-големи сестри вероятно никога не стават такива. Както и да е, бяхме се събрали около масичката, седяхме на пода и ядяхме някаква откачена смесица от ястия от „Такис“, а София беше прекалено уморена, за да си прави труда да се облича. Разхождаше се по бельо, косата ѝ покриваше по-голяма част от татуировките ѝ, но не и гърдите ѝ, пльосна се на пода и започна да яде. Лоте цели седмици се беше притеснявала за репликите си, упражняваше ги с всяка една от нас, когато ходехме заедно с майка ѝ на посещения, и искахме да знаем дали ги е запомнила.

Виктор бе ходил на такива училищни представления.

— Беше ли?

— Половината. Джили изкрещяла останалите от публиката. — Усмивката ѝ се променя и угасва. — Никога не съм изпитвала завист, така и не виждах смисъл в нея. Но на тези сестри, на това, което съществуваше между тях двете и София… си струваше да завидиш.

— Инара.

— От „Такис“ можеше да си купиш всичко — рязко го прекъсва тя и махва с изгорените си, нарязани пръсти, сякаш да разпръсне сантименталността. — Намираше се между спирката и нашата сграда, никога не затваряше, а собственикът ни приготвяше каквото поискаме, дори да бяхме купили продуктите от съседната бакалия. Тъй като работехме в ресторант, никоя от нас не желаеше да готви.

Мигът, в който можеше да я притисне, отмина тъй бързо, както бе настъпил, но Виктор го отбелязва наум. Не си позволява да бъде наивен и да се заблуждава, че тя им има доверие. Определено не смята, че е възнамерявала да се разкрива емоционално до такава степен. Каквото и да крие — а той е съгласен с Едисън, че тя крие нещо важно, — е толкова съсредоточена в него, че започва да се издава за други детайли от живота си.

Агентът харесва Инара и вижда в нея дъщерите си всеки път, щом я погледне, но трябва да си свърши работата.

— А Градината? — пита той с неутрален тон. — Май спомена, че Лорейн е имала разпореждания да приготвя само здравословна храна?

Инара прави гримаса.

— Беше като в столова. Нареждахме се на опашка, получавахме си храната и след това сядахме на пейките край масите, които ни караха да се чувстваме като в основното училище. Често някоя от нас предпочиташе да отнесе подноса в стаята си. Можехме да го правим винаги, когато пожелаехме, стига да връщахме съдовете при следващото хранене.

— Ами ако не харесваш това, което ти сервират?

— Изяждаш каквото можеш от чинията. Ставаше ли въпрос за алергии, имаше прошка, но ако не ядеш достатъчно или си прекалено капризна, нещата не завършваха добре за теб.