Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Виктор не иска да узнае. Съвсем откровено не иска да узнае и вижда същото отрицание, изписано на лицето на Едисън.

Но трябва да знаят.

— От болницата не споменаха нищо.

— Довлякохте ме тук още преди да ми направят стандартните изследвания за изнасилване, които бяха приготвили.

Виктор поема дълбоко дъх и издишва със свистене.

— Инара.

Тя се изправя, без да продума, и повдига пуловера и потника над корема си. Показват се изгаряния, порезни рани и краят на хирургически шев по хълбока. Копчето на джинсите ѝ вече е разкопчано и тя дърпа ципа, след кое подпъхва палец под ръба на денима и зеленото памучно бельо на райета. Дърпа ги надолу достатъчно, за да могат агентите да видят.

Белегът е яркорозов и назъбен и се намира по продължение на тазовата кост. Само връхчетата на крилете са избледнели.

Инара криво се усмивка на агентите.

— Казват, че три е щастливо число.

Три пеперуди за едно пречупено момиче: една да я отличи, втора да я подчини и трета да я унижи.

Инара приглажда дрехите си, сяда на стола и вади поничка със сирене от кутията, която остана пренебрегната заради домашните канелени кифлички.

— Дали има някакъв шанс да получа малко вода, моля?

В отговор се чува почукване от другата страна на стъклото.

Виктор мисли, че сигурно е Ивон. Защото е по-лесно, когато имаш нещо за правене.

Вратата се отваря, но в процепа се подава лицето на непознат следовател, който хвърля три бутилки вода към Едисън и отново я затваря. Едисън подава едната на Виктор, след това отвинтва капачката на другата и я слага пред Инара. Тя поглежда разранените си ръце, после ръба на пластмасовата чаша, кимва и дълго отпива.

Виктор посяга към снимката на момчето и я поставя на видно място върху масата.

— Разкажи ни за Дезмънд и Градината, Инара.

Тя притисва длани към очите си. За миг разперените пред лицето ѝ ръце с розови, червени и морави резки заприличват на маска.

Почти като пеперуда.

Виктор потръпва, но се пресята през масата и внимателно сваля ръцете ѝ. Обгръща дланите ѝ със своите, като се старае да не докосва изгарянията, и я чака да започне да говори. След няколко минути мълчание момичето леко стисва китките му, а той ѝ отвръща по същия начин.

— Отначало Дезмънд не разбираше истинската същност на Градината — подема тя, взирайки се в ръцете му. — Доста дълго време, като се замисля. Баща му се бе погрижил за това.

Градинаря не даде веднага код за достъп на по-малкия си син. През първите две седмици придружаваше Дезмънд при разходките му в Градината, ограничаваше какво вижда и с кого говори. Блис например бе една от по-късно представените Пеперуди, и то след като Градинаря проведе няколко дълги разговора с нея относно това кое е приемливо да се показва и най-вече казва на сина му.

Дезмънд не се срещаше с ревлите и подмазвачките, а тези от нас, с които му бе позволено да общува, получаваха рокли с гърбове.

Блис щеше да се пръсне от смях, щом видя своята, спретнато сгъната на прага на стаята ѝ. Лорейн ги раздаваше и за кратко изглеждаше толкова доволна от себе си. Не знаеше, че Дезмънд бе открил Градината, не осъзнаваше, че промяната е временна.

Мислеше си, че споделяме нейното наказание, нейното заточение.

Роклите бяха семпли, но елегантни, като всичко останало в гардеробите ни. Градинаря знаеше размерите на всички ни и вероятно бе пратил Лорейн да напазарува — въпреки паническите ѝ атаки при мисълта да напусне сигурността на Градината, — но ги получихме толкова бързо, че нямаше как да е станало по друг начин. Разбира се, отново бяха черни. Моята наподобяваше риза — без ръкави, с яка и копчета до талията, около която се виеше ластичен колан, и богато разкроена пола до коленете. Тайно я обожавах.

Татуировките на гърба ни бяха скрити, но, за радост на Градинаря, аз все още показвах криле. Черната ритуална пеперуда, която си бях татуирала заедно с момичетата от апартамента, все още се отличаваше, ярка и свежа, на десния ми глезен. През този период дори ни бе позволено да оформяме косите си както намерим за добре. Блис пусна на свобода буйните си къдрици, които се оплитаха във всичко, а аз носех моята на обикновена плитка. Струваше ни се като забележителна глезотия.

През първите седмици Дезмънд бе сянка на баща си — учтив, почтителен и внимателен с въпросите, за да не подлага на изпитание търпението му. Всички бяхме старателно обучени как да отговаряме. Ако попиташе нещо за предишния ни живот, трябваше да свеждаме очи и да мънкаме за болезнените преживявания, които най-добре да бъдат забравени. Чак на петата или шестата седмица Дезмънд чу нещо, което му се стори странно.