Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Ако ти кажа, трябва да го пазиш в пълна тайна — каза той накрая. — Не можеш да обелиш и дума за това извън тези стени. Дори не говори с брат си. Нито дума, разбираш ли ме?

— Да, сър. — Не беше уплашен, но в гласа му се долавяше лека агресия и отчаяние.

Искаше да накара баща си да се гордее.

Преди година Градинаря ми бе казал, че съпругата му се гордее с по-малкия им син, но не спомена нищо за себе си. Не звучеше разочарован, но на фона на гордостта, която майката така лесно отдаваше, тази на бащата бе по-трудна за получаване. Или може би Градинаря пестеше похвалите, докато не почувстваше, че са напълно заслужени? Имаше много възможни обяснения, но това момче жадуваше за одобрението му, копнееше да се почувства част от нещо по-голямо.

Глупаво, глупаво момче.

Тогава се чуха стъпки, които затихваха и се отдалечаваха. Застинах на място — бях приклещена, докато стените не се вдигнеха. Минута-две по-късно Градинаря се появи в далечния край на коридора и ми махна. Подчиних се, както винаги, и той разсеяно прокара ръка през косата ми, която пак бе вдигната в разбъркан кок. Предполагам, че търсеше утеха.

— Ела с мен, моля те.

В интерес на истината, изчака да кимна, преди да сложи ръка на гърба ми и леко да ме побутне надолу по коридора. Залата за татуировки бе отворена, машината бе покрита с найлони, докато дойде ново момиче. Когато влязохме, Градинаря извади малко черно дистанционно от джоба си, натисна един бутон и вратата се плъзна зад нас. От другата страна на залата входът към личния му апартамент зееше. Набра кода на клавиатурата и вратата се затвори. Синът му стоеше пред полиците с книги и се обърна, когато чу потракването на ключалката.

Взря се в мен със зяпнала от шок уста.

Отблизо бе лесно да видя, че е наследил очите на баща си, но останалото дължеше на майка си. Беше слаб и висок, с елегантни пръсти. Ръце на музикант, помислих си, когато си спомних какво ми бе разказал баща му за него. Все още ми бе трудно да отгатна възрастта му. Можеше да е колкото мен, вероятно малко по-голям. Не бях толкова добра в тази игра, колкото Градинаря.

Бащата на Дезмънд посочи към фотьойла под лампиона.

— Седни, моля. — За себе си избра място на дивана и ме придърпа до себе си, като през цялото време криеше гърба ми. Подвих крака, облегнах се на меките възглавници и скръстих ръце в скута си. Синът му все още беше прав и се взираше в мен. — Дезмънд, седни.

Краката му се подвиха и той се свлече на фотьойла.

Ако разкажех ужасии на стъписаното момче, дали щеше да повика полиция по-бързо, отколкото баща му можеше да ме убие? Или баща му просто щеше да го убие, за да му затвори устата? Проблемът със социопатите е, че никога не знаеш докъде се простират границите им.

Не можех да преценя дали си струваше да рискувам и в крайна сметка ме спря мисълта за другите момичета. Всичкият кислород в Градината идваше от централизирана система. За да ни избие до крак, Градинаря трябваше единствено да пусне пестицид или някоя друга отрова във въздуха. Все пак се налагаше да държи на склад най-различни химикали, за да се грижи за парника.

— Мая, това е Дезмънд. Тази година е първокурсник във Вашингтонския колеж. Което обясняваше защо се разхождаше с родителите си само през уикендите.

— Дезмънд, това е Мая. Тя живее във вътрешната градина.

— Живее… живее тук?

— Точно така — потвърди той. — Както и другите. — Градинаря седна на ръба на дивана и сключи длани между коленете си. — С брат ти ги спасяваме от улиците и ги водим тук, за да получат по-добър живот. Храним ги, обличаме ги и се грижим за тях.

Много малко от нас идваха от улицата и не бяхме спасени от абсолютно нищо, но останалото бе вярно, погледнато от някакво извратено подобие на перспектива. Пък и Градинаря никога не възприемаше себе си като злодей.

— Майка ти не знае за това, нито пък трябва да узнава. Напрежението от грижата за толкова много хора прекалено ще натовари сърцето ѝ. — Звучеше толкова сериозно, толкова искрено. Виждах как синът му се доверява на всяка дума. На лицето му се изписа облекчение, което прогони мимолетния прилив на ужас, че баща му си има харем за собствено удоволствие.

Глупаво, глупаво момче.

Щеше да разбере истината. Първия път, когато чуе момиче да плаче, първия път, когато зърне нечии криле, първия път, когато стените се вдигнат и изложат на показ Пеперудите, запечатани в смола и стъкло, ще разбере истината. Засега захапа стръвта. Но когато разбере истината, дали няма да е затънал прекалено дълбоко, за да постъпи правилно?