Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— От Блис?

— От Ейвъри.

След първия път, когато баща му го скастри за стореното на мен и Жизел, Ейвъри ме бе докоснал само два пъти, и то след изрично разрешение от Градинаря, както и под заплахата, че ако ми се случи нещо нежелателно, същото ще сполети и него. По време на тези посещения не ме удряше, не ме душеше, не ме връзваше — освен китките зад гърба ми, но Ейвъри знаеше и други начини да наранява.

На другия ден след двете му похождения бях дехидратирана — след като щеше да ме боли, като пикая, можех поне да се погрижа да се случва по-рядко. Ейвъри обаче продължаваше да ме наблюдава, както сигурно и Дезмънд бе изследвал всички подсказки за пътя към вътрешната градина, докато най-накрая не намери начин да влезе. Представлявах ценност, която не биваше да се пипа, затова бях примамлива и желана.

Четвъртия път, когато трябваше да го изтърпя, всичко започна като последните два. Градинаря дойде и ми обясни, че Ейвъри е поискал разрешение да прекара известно време с мен, но отново му били поставени ограничения. Така ни успокояваше. Въпреки че не бяхме в състояние да откажем, той си мислеше, че за нас е утешително да знаем, че Ейвъри не може да ни наранява без последствия.

Фактът, че последствията щяха да дойдат чак след като синът му осакатеше или убиеше някоя от нас, далеч не беше утешителен, но Градинаря никога не направи връзката. Или пък пренебрегваше опасността. Все пак този човек искрено вярваше, че ни осигурява по-добър живот от този, който сме имали Навън, че се грижи за нас.

И така, макар и неособено утешена, покорно последвах Ейвъри към неговата бърлога и го гледах как затваря вратата. Свалих си дрехите, когато ми заповяда, и го оставих да ме прикове с веригите за стената, позволих му да ми завърже очите прекалено стегнато. Вече се бях пренасочила към прозата на По, защото бе по-предизвикателно да се учи наизуст без наличието на рими. Изрових от паметта си колкото се може по-голям откъс от „Издайническото сърце“ и започнах да рецитирам наум.

За разлика от Градинаря, Ейвъри не вярваше в любовната игра, дори не си правеше труда да ни подготви иди поне да ни овлажни, защото му харесваше да ни причинява болка. Затова не се учудих, че директно премина на същественото.

След известно време обаче наистина се изненадах, когато се отдръпна, без да е свършил. Чух го да се мотае в далечния край на стаята, където държеше по-голямата част от играчките си, но минутите минаваха, а той не се връщаше при мен. Постепенно обаче долових лека миризма. Не можех да определя каква е, нещо като забравено на котлона старо кафе, от което е изкипяла цялата вода. Накрая чух тежките му стъпки по студения метален под, връщаше се при мен, а после — о, мили боже — почувствах неописуема болка, когато притисна към бедрото ми нещо, което ме прогори. Не бях изпитвала подобно страдание преди, агонията беше толкова силна, че сви цялото ми същество в една точка и се опита да го взриви.

Изпищях, но гърлото ми се стегна около звука, който едвам проби през него. Ейвъри се засмя.

— Честита годишнина, арогантна кучко.

Вратата се отвори с трясък и той се завъртя, но дори и след като отдръпна инструмента от мен, агонията остана, спря ми дъха, писъкът ми се задуши и отмря. В стаята се чуха звуци, но не можех да определя какви. Давех се и се опитвах да си поема дъх, ала дробовете ми като че ли бяха забравили да функционират.

Треперещи ръце освободиха китките и глезените ми и цялата изтръпнах.

— Аз съм, Мая, аз съм. — Долових гласа на Градинаря, почувствах как познатите му ръце махат превръзката от очите ми, за да го видя. Ейвъри грозно се бе проснал на пода зад него, а от шията му стърчеше спринцовка. — Толкова съжалявам, не съм си и помислял, че… той беше толкова… Съжалявам. Никога повече няма да те пипне с пръст.

Инструментът бе паднал на пода до Ейвъри. Когато го видях, прехапах език, за да не повърна. Градинаря ме освободи от веригите и замалко да изпищя повторно, когато се опитах да пристъпя.

Той ме вдигна на ръце и ме понесе навън. Излезе с олюляване от бърлогата на Ейвъри и тръгна по коридора към лазарета. Почти ме хвърли върху тясната кушетка, за да натисне бутона, с който викаше Лорейн. Сетне коленичи до мен, пое дланта ми в своите и не спираше да ми повтаря колко съжалява дори и когато Лорейн се втурна задъхана в стаята и се захвана за работа.

Хубавото на цялата история бе, че дълго след това не ми се налагаше да се занимавам с Ейвъри и бърлогата му бе напълно разрушена. Обаче. Не беше по силите на баща му да го прогони напълно — като че ли Градината бе единственият лост, чрез който можеше да контролира сина си, така че на Ейвъри му останаха други начини да кара останалите момичета да страдат. Всяко зло за добро и тем подобни глупости.