Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Инара леко се усмихва.

И свива рамене.

Седяхме в мълчание толкова дълго, че на Дезмънд му стана неудобно. Започна да се върти на скалата и да подръпва пуловера си заради отразената топлина от стъкления покрив. Аз, общо взето, не му обръщах внимание, докато не се покашля, за да покаже, че най-накрая желае да говори. Затворих книгата, като отбелязах страницата с пръст, и се обърнах към него.

Той се сви.

— Ти си, ъъъ… много открит човек, нали?

— Това лошо ли е?

— Не… — бавно произнесе той, все едно не беше напълно убеден. Пое дълбоко дъх и затвори очи. — Колко от това, което баща ми казва, е пълна лъжа?

Сега вече си струваше усилието да намеря истински книгоразделител. Пъхнах го между страниците и внимателно оставих тома на скалите зад мен.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо има някаква лъжа?

— Прекалено много се старае. А и… цялата история с личното пространство. Когато бях малък, ме водеше в кабинета си, показваше ми го и ми обясняваше, че работи много и никога не трябва да влизам там и да го прекъсвам. Но все пак ми го показваше. Никога не ми е показвал това място, затова знаех, че би трябвало да е различно.

Кръстосах крака на затоплената от слънцето скала и се обърнах с лице към Дезмънд, като междувременно наместих полата си, така че да скрива всичко важно.

— В какъв смисъл различно?

Той последва примера ми и седна толкова близо, че коленете ни се докоснаха.

— Наистина ли те е спасил?

— Не мислиш ли, че е редно да зададеш този въпрос на баща си?

— Предпочитам да го задам на някого, който би ми казал истината.

— И мислиш, че аз съм подходяща за целта?

— Защо не? Ти си много директен човек.

Усмихнах се, въпреки че не исках.

— Директен не означава честен. Може просто да съм директна и непоколебима в лъжите си.

— Значи имаш намерение да ме излъжеш?

— Имам намерение да те изпратя да питаш баща си.

— Мая, какво прави той тук в действителност?

— Дезмънд, ако си мислеше, че баща ти върши нещо нередно, какво би сторил? — Дали имаше представа колко важен може да се окаже отговорът на този въпрос?

— Бих, ами бих. — Поклати глава и почеса прекалено израсналата си коса. — Предполагам, че зависи в какво се състои нередността.

— Тогава какво си мислиш, че прави?

— Освен че изневерява на майка ми?

Точка за него.

Отново пое дълбоко дъх.

— Мисля, че идва при всички вас за секс.

— И ако е така?

— Изневерява на майка ми.

— Което би трябвало да е проблем на майка ти, не твой.

— Той ми е баща.

— Но не ти е съпруг.

— Защо не ми отговаряш направо?

— Защо питаш мен, а не него?

— Защото не съм сигурен, че мога да се доверя на нещата, които казва. — Изчерви се, сякаш да постави под съмнение думите на баща си, беше нещо срамно.

— А мислиш, че можеш да се довериш на мен?

— Всички останали го правят. — Посочи с ръка цялата Градина и шепата момичета, на които бе позволено да излизат от стаите си, докато Дезмънд беше там.

Но стените бяха спуснати пред всички Пеперуди, които се бяха подмазвали с надеждата, че ще бъдат освободени, онези, чийто втори комплект криле беше изрисуван върху лицата им. Те или плачеха, или крееха, или — с изключение на Блис — непрекъснато мрънкаха. Те бяха от десетките момичета в стъклениците, сред пръснатите кехлибарени ковчези, които нямаше да стигнат за сегашната реколта и никой не знаеше какво щеше да направи Градинаря, когато свършеха.

— Ти не си един от нас — изрекох с равен тон. — Заради това кой си, какъв си. И никога няма да бъдеш.

— Тъй като съм привилегирован?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Те ми се доверяват, защото съм им доказала, че могат. Нямам никакъв интерес да го доказвам на теб.

— Каква мислиш, че ще е реакцията му, ако го попитам?

— Не знам, но идва по пътеката и ще ти бъда благодарна, ако не го питаш пред мен.

— Не е лесно да го питам каквото и да било — промърмори Дезмънд.

Знаех на какво се дължеше нашата боязън. Помислих си, че е страхливец, задето очевидно същото важеше и за него.

Баща му се върна и застана усмихнат над нас.

— Май добре се разбирате, а, Дезмънд?

— Да, сър. Много ми е приятно да разговарям с Мая.

— Радвам се да го чуя. — Ръката му трепна, сякаш се канеше да ме погали по косата, но в последната секунда я вдигна и потри брадичката си. — Време е да се присъединим към майка ти за вечеря. По-късно ще дойда при теб, Мая.

— Разбира се.

Дезмънд стана и доближи пръстите ми към устните си. Сериозно?