Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Фактът, че го долови, ме накара да преразгледам първоначалното си мнение за интелигентността му. Съвсем за кратко. Все пак продължаваше да вярва в историята на баща си.

През повечето вечери идваше за по няколко часа — след лекции, ако нямаше прекалено много домашни. По време на опознавателния период на Ейвъри му бе напълно забранено да влиза в Градината. Градинаря, от своя страна, не докосваше никоя от нас, докато Дезмънд бе там. Докосваше ни после или преди това, но не и ако съществуваше опасност синът му да ни види. Стените бяха спуснати пред момичетата във витрините не само отвън, но и отстрани. По цели седмици не виждахме мъртви Пеперуди и макар да изпитвахме вина, задето искаме да ги забравим или защото не им обръщаме внимание, беше страхотно, че нямаше какво непрекъснато да ни напомня за неизбежните ни смъртност и безсмъртие.

Въвеждането на Дезмънд напомняше на начина, по който Лионет запознаваше момичетата с Градината. Първо се грижеше да се почувстват по-добре. След това постепенно им показваше и разказваше отделни детайли от живота там. Не започваше веднага с татуировките или със секса. Приспособяваше новодошлите до известна степен и когато вече не се съпротивляваха, им разкриваше следващата тайна.

Една от причините да не се справям толкова елегантно със задачата като Лионет.

Аз вършех всичко както обикновено, независимо дали Дезмънд се намираше в Градината или не. Прекарвах сутрините в разговори с момичетата в пещерата, тичах преди обяд, а следобед или четях горе на скалата, или играех долу на поляната. Каквото и да правеха двамата с баща му следобед, обикновено приключваха деня в разговори с мен на върха на скалата. Понякога Блис също се присъединяваше към нас.

По-често обаче виждаше, че се задават по пътеката, и слизаше по стръмната стена, за да ги избегне.

Градинаря харесваше темперамента и куража на Блис, но все пак се озадачих, че нямаше нищо против. От друга страна, отсъствието ѝ намаляваше риска синът му да открие истината, преди баща му надлежно да го е подготвил.

През онази последна вечер на пряк надзор Градинаря започна разговор с мен и Дезмънд. След малко остави комуникацията в наши ръце, а той самият слезе по пътеката и се отправи към коридорите. Все пак витрините бяха покрити и предполагах, че вече му липсват. Разговорът ни затихна малко след това и когато Дезмънд не успя да намери начин да го продължи — защото със сигурност не влизаше в моите отговорности да го правя, — аз се върнах обратно към книгата си.

— „Антигона“? — пита Едисън.

— „Лизистрата“ — поправя го тя с тънка усмивка. — Имах нужда от нещо по-леко.

— Тази май не съм я чел.

— Не се учудвам. Това е от произведенията, които оценяваш по-добре, ако имаш стабилна връзка с жена.

— Как…

— Сериозно ли? Гневните ти изблици, постоянното ти зъбене, нетактичното ти отношение и въпреки това се опитваш да ме убедиш, че имаш съпруга или приятелка?

По бузите на Едисън избива силна руменина, но… партньорът му се учи. Не захапва стръвта. Момичето му се ухилва:

— Развали ми удоволствието.

— Някои от нас имат професии — отвръща той. — Опитай се да ходиш по срещи, когато по всяко време могат да ти се обадят от работа.

— Хановериан е женен.

— Той се ожени в колежа.

— Тогава Едисън нямаше време за любов, защото го арестуваха — отбелязва Виктор.

Червенината избива и по тила на партньора му.

Инара се оживява.

— За пиянство и сбивания? Неприлично поведение и склоняване към проституция?

— Нападение.

— Вик…

Виктор го прекъсва.

— Ченгетата от кампуса и местния участък претупаха разследване на серия изнасилвания в университета. Вероятно нарочно — заподозреният беше син на шефа на полицията. Нямаше подадени оплаквания. Учебното заведение не наложи наказания.

— И Едисън е погнал момчето.

Двамата мъже кимват.

— Борец за правда. — Момичето се настанява обратно на стола си и на лицето ѝ се появява замислено изражение. — Когато не получаваш справедливост, сам я раздаваш.

— Беше преди много време — промърморва Едисън.

— Така ли?

— Придържам се към закона. Не е идеален, но е закон и друг нямаме. Без справедливост не съществуват ред и надежда.

Виктор гледа как момичето попива тази мисъл, претегля я в ума си.

— Харесвам разбирането ти за справедливост — признава тя накрая. — Само че не съм съвсем сигурна, че съществува.

— Това — казва Едисън и потупва по масата — също е част от постигането на справедливост. Оттук тръгваме, за да се доберем до истината.