Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Седяхме в онази стая почти час. През това време Градинаря поднасяше своята версия на случващото се, като от време на време се втренчваше в мен и чакаше да кимна и да се усмихна. Правех го, докато стомахът ми се обръщаше, но и аз, също като Блис, все още не исках да умирам. Не таях надеждата, която майката на Йохана ѝ бе вдъхнала, но ако разполагах с още няколко години, си ги исках, дори и да бяха такива. Иначе трябваше да се откажа от прекалено много възможности, да се предам, затова продължавах нататък. След като не бях прибягнала до самоубийство, не смятах безропотно да посрещна смъртта си.

Накрая Градинаря погледна часовника си.

— Вече е почти два часа сутринта — въздъхна той, — а ти имаш лекции в девет. Хайде, ще те изпратя до къщата. И помни, нито дума, дори и на Ейвъри, освен ако не си тук. Ще ти дам код, когато съм сигурен, че мога да ти имам доверие. И аз щях да стана. Когато пуснах крака на пода обаче, той направи едва забележим жест, с който ме накара повторно да се отпусна на дивана.

Май все пак бях истинска кучка.

Той ни наричаше Пеперуди, но всъщност представлявахме добре дресирани кучета.

Изчаках го на дивана точно както ме бе оставил. Дори не станах, за да се разходя из апартамента. Нямаше прозорец или друга врата, така че какъв беше смисълът? Вече бях виждала личните му покои, но този път не бях замаяна от болка или шок. Това бе интимното му пространство, по-съкровено и от Градината. Дори Пеперудите не бяха добре дошли в тази част от клетката ни.

Тогава какво, по дяволите, търсех тук? Особено без него?

Върна се около половин час по-късно.

— Обърни се — дрезгаво ми нареди той, като започна да дърпа дрехите си и да ги хвърля в безпорядък на пода. Подчиних се, преди да види лицето ми, завъртях се и подгънах крака, а той застана зад мен. Коленичи и проследи с треперещи пръсти и устни всяка линия по гърба ми. Някак разбрах, че в момента се разпада под напора на стреса, предизвикан от факта, че е казал на сина си, че се поддава на вълнението от мисълта как по-малкото му момче ще сподели интересите му с нежност и внимание, каквито първородният му син не притежаваше. Заигра се със закопчалките на роклята ми и когато не успя да ги откопчае от първия и втория опит, разкъса плата и ме остави гола насред парчета черна коприна.

По онова време се намирах в Градината от година и половина и дори По вече бе по-скоро навик, отколкото истински отдушник. Разбирах по-добре, отколкото ми се искаше, какво прави Градинаря, усещах потта, която се лееше от гърдите му върху гръбнака ми, чувах стоновете му всеки път, щом ме придърпаше още по-близо до себе си. Бях твърде наясно с похватите му, целящи да изтръгнат реакция от мен, и начините, по които тялото ми ме предаваше с подчинението си, защото моят страх и неговата бруталност никога не бяха достатъчни, за да свърши веднъж завинаги.

Дори когато ми се струваше, че е приключил, той оставаше на място и лекичко духаше по очертанията на крилете ми. След като ги обходеше изцяло, ги минаваше още веднъж с леки целувки, нежни като молитви, а после отново повтаряше всичко, докато си мислех колко шибано, колко нечестно беше, че ни е превърнал точно в пеперуди.

Истинските пеперуди можеха да отлетят, да избягат.

Тези на Градинаря можеха само да паднат, а и това се случваше рядко.

Момичето вади блясък за устни от джоба си и си слага от него с треперещи ръце. Докато гледа разбитото на парчета достойнство, което този жест ѝ помага наново да събере от разрухата, Виктор си отбелязва наум да благодари на дъщеря си за съобразителността. Нещо толкова обикновено върши повече работа, отколкото би предположил.

— И така се запознах с Дезмънд — отронва тя след минута.

Едисън се смръщва по посока на купчините снимки и други книжа.

— Как е могъл…

— Хората, които отчаяно искат да повярват в нещо, обикновено го правят — простичко обяснява тя. — Дез отчаяно се надяваше баща му да има добро, разумно обяснение и когато той му го даде, синът искаше да повярва, затова повярва. Поне за известно време.

— Спомена, че по онова време вече си била прекарала там година и половина — промърморва Виктор. — Следила си датите?

— Отначало не. Впоследствие получих неочакван подарък за годишнината ми.