Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Градинаря напъха крака в обувките си, грабна ризата си и ме последва в коридора.

— Това е…

— В Градината има някой — прекъснах го възможно най-тихо. — Мисля, че е по-малкият ти син.

Очите му се облещиха.

— Къде е?

— Беше край езерото, когато тръгнах, за да те повикам.

Навлече ризата си и ми направи знак да я закопчея, докато прокарваше пръсти през косата си, за да я приглади. Странната миризма обаче го издаваше. Когато тръгна по коридора, аз го последвах. Все пак не ми бе казал да не го правя. Е, не и докато не стигнахме до един от входовете и той сам видя момчето, което все още размахваше тъпото фенерче. Градинаря дълго и мълчаливо гледа сина си, а аз не можех да разгадая изражението му. Сложи ръка на рамото ми и посочи надолу, което можеше да означава или „седни“, или „стой тук“.

Не бях от кучките, които реагират добре на командата „седни“, затова избрах „стой тук“ и той не спори с мен.

От коридора видях как невъзмутимо излиза в Градината без видимо колебание. Гласът му разкъса тишината като изстрел.

— Дезмънд!

Момчето извърна глава и изпусна фенерчето. То отскочи от скалата и се чу звук от счупена пластмаса, а когато падна в пясъка, лъчът потрепна и изгасна.

— Татко!

Ръката на Градинаря се стрелна в джоба му и миг по-късно стените се спуснаха край мен, заключиха другите момичета и скриха витрините, поставяйки двете ни с Блис в безизходица — нея горе на скалата, а мен в коридора. Не бях предупредила изрично, че тя е там горе. Мамка му!

Облегнах се на стената и зачаках.

— Какво, да му се не види, правиш тук? Казах ти, че вътрешният парник е забранена територия.

— Аз… чух Ейвъри да говори за него и просто… Просто исках да го видя. Съжалявам, че не те послушах, татко.

Беше ми трудно да позная на каква възраст е по гласа му. Тихият тенор го караше да звучи много млад. Очевидно чувстваше неудобство и срам, но не и страх.

— Как изобщо влезе тук?

А дали някоя Пеперуда можеше да използва тази информация, за да излезе? Момчето, за което предполагах, че е Дезмънд, се поколеба.

— Преди няколко седмици видях Ейвъри да отмества един панел край вратите за екипа по поддръжката — най-накрая отвърна той. — Затвори го, когато забеляза, че съм там, но не и преди да видя бутоните.

— Които имат код, така че как влезе?

— Ейвъри използва само три пароли за всичко. Достатъчно беше да ги пробвам. Имах чувството, че на Ейвъри много скоро щеше да му се наложи да ползва четвърта парола. Не трябваше да се разхождаме покрай главния вход. В този участък, от двете страни на заключената врата, се намираха спалнята на Лорейн, бърлогата на Ейвъри, преди да бъде разтурена, лазаретът и кухнята/трапезарията, залата за татуиране, която водеше към апартамента на Градинаря, и още няколко помещения, чието предназначение не знаехме, но можехме да отгатнем. Каквото и да правеше в тях, там щяхме да умрем. Тези стаи обхващаха всичко, в което не се очакваше да се вглеждаме особено, с изключение на кухнята, и нито Градинаря, нито Ейвъри си отиваха, докато съществуваше риск някоя Пеперуда да види какво се случва в тях.

— И какво си мислеше, че ще откриеш? — попита Градинаря.

— Ами… градина… — бавно отговори момчето. — Просто исках да видя защо е толкова специална.

— Защото е лична — въздъхна баща му и аз се почудих дали всъщност това не бе причината да махне камерата и микрофоните от пещерата зад водопада. Ценеше собствената си територия толкова много, заради което ни позволяваше да се заблуждаваме, че и ние имаме такава. — Ако наистина искаш да станеш психолог, Дезмънд, трябва да уважаваш личното пространство на хората.

— Освен когато не уврежда душевното им здраве. Тогава ще съм професионално задължен да ги накарам да говорят чрез тайните си.

Странно, Уитни никога не бе споменавала за подобни етични трикове, когато говореше за своите семинари по психология.

— Тогава ще си професионално задължен да запазиш тези тайни — припомни му Градинаря. — А сега да вървим.

— Спиш ли тук?

— Понякога. Да вървим, Дезмънд.

— Защо?

Прехапах устни, за да не се разсмея. Искреното объркване на Градинаря беше пиршество за ушите ми.

— Защото намирам мястото за спокойно — отговори той накрая. — Вземи си фенерчето. Ще те изпратя обратно до къщата.

— Но…

— Но какво? — сопна се Градинаря.

— Защо толкова се стараеш да скриеш това място? Нали е само градина? Градинаря не отговори веднага и разбрах, че обмисля възможностите. Дали да признае на сина си истината и да се надява, че той ще я приеме и ще я запази в тайна? Дали да лъже и да рискува истината все пак да бъде разкрита, защото един непокорен син би могъл отново да не се подчини? Или си мисли нещо по-лошо, че по някакъв начин един син подлежи на изхвърляне по същия начин като една Пеперуда?