Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Бях прекарала по-голямата част от деня в стаята на Симон, слагах ѝ студени компреси и ѝ давах вода, а на нея непрекъснато ѝ се гадеше и повръщаше. Така беше вече трети пореден ден и засега успявахме да го опазим в тайна от Лорейн, но не бях сигурна колко дълго можехме да продължаваме така. Заради гаденето и чувствителността на някои части на тялото ѝ имах лошото предчувствие, че Симон е бременна.

Понякога се случваше, защото няма напълно сигурна контрацепция, но бременността винаги означаваше още една запълнена витрина и временно свободна стая. Струваше ми се, че Симон все още не бе осъзнала положението, в което се намираше. Мислеше, че Ейвъри бе заразил Градината с грип. Най-накрая заспа, притиснала с ръка корема си, а Данел бе обещала да остане с нея до сутринта.

Миризмата на вкиснато и засъхнало повръщано до такава степен бе полепнала по дрехите ми, че и на мен бе започнало леко да ми се гади. Отдавна си бях извоювала привилегията да пускам душа, когато си поискам, но мисълта да се пъхна в още едно миниатюрно помещение ми причиняваше физическа болка. Отбих се до стаята си, колкото да вкарам роклята и бельото си в шахтата за пране — прекалено тясна, за да може през нея да пропълзи човек, както ме бе информирала Блис, — и излязох в Градината.

Нощем Градината бе пълна със сенки и лунна светлина и сред тях още по-ясно си личаха илюзиите, които я бяха превърнали в онова, което беше. През деня имаше разговори и движение, понякога се организираха игри и звучаха песни, които заглушаваха звука от тръбите, доставящи вода и хранителни вещества на лехите, както и жуженето на вентилаторите, които караха въздуха да циркулира. Нощем изкуствената обвивка се свличаше от същността ѝ и отдолу се показваше скелетът ѝ.

Обичах Градината през нощта по същата причина, поради която обичах оригиналните версии на приказките. Всичко е такова, каквото е — нито повече, нито по-малко. Освен ако Градинаря не те посетеше, тъмнината на Градината бе най-близкото до истината, с което разполагахме.

Преминах през ехтящата пещера и влязох във водопада, оставих водата да се стича върху мен и да отмие всичката горчивина, извратеност и приближаваща смърт. Струята бе достатъчно силна, за да отпусне мускулите ми, които ме боляха от три дни грижи и седене на неудобна табуретка в очакване Лорейн или Градинаря всеки миг да дойдат да видят какво се случва. Оставих водата да отмие всичко това, след което се изкачих по влажните от мъглата камъни на върха на скалата за слънчеви бани. Изстисках по-голямата част от водата от косата си и легнах по гръб със затворени очи, просната неособено елегантно върху каменната повърхност, която бе още топла от дневните лъчи. С всяко издишване усещах как мускулите ми постепенно се отпускат.

— Директна, но немного скромна.

Изправих се до седнало положение толкова рязко, че нещо се прищипа в гърба ми и през следващите няколко минути ругаех хората, които не предупреждаваха, че приближават. Дезмънд стоеше на пътеката на пет-десет метра, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и извил врат назад, за да гледа стъклените плочи на покрива на парника.

— Добър вечер — троснах му се аз и се настаних по-удобно на скалата. Всичките ми дрехи бяха или в стаята, или чакаха да бъдат изпрани, така че нямаше много смисъл да пищя или да се опитвам да намеря с какво да се прикрия. — Дошъл си да се насладиш на гледката?

— По-хубава е, отколкото очаквах.

— Мислех, че съм сама.

— Сама? — повтори той и срещна погледа ми, като много внимаваше да не мести очи по-надолу. — В градина, пълна с други момичета?

— Които или спят, или се занимават с нещо в стаите си — отвърнах.

— Аха.

Известно време не каза нищо повече. Със сигурност не бе моя работа да поддържам разговора, затова се обърнах върху камъка и се загледах в Градината. Наблюдавах как повърхността на езерото се нагъва и люшка там, където водата се изливаше в потока. Накрая чух стъпки по скалата и после нещо тъмно се надвеси над мен. Когато се протегнах, за да го докосна, то падна в скута ми.

Пуловерът му.

Цветът беше труден за определяне под лунната светлина, може би някакво тъмночервено с герба на училището му, зашит на гърдите. Миришеше на сапун, афтършейв и кедър, на нещо топло и мъжествено и най-вече непознато в Градината. Завих мократа си коса на разбъркан кок, навлякох пуловера и когато всичко бе покрито, Дезмънд седна до мен на камъка.

— Не можах да заспя — тихо ми каза той.