Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Твоите родители сами са си тръгнали — припомня ѝ той. — Никоя от вас не е избирала да бъде отвлечена.

Тя поглежда към обгорените си ръце.

— Предполагам, че не виждам разликата.

— Ако някоя от дъщерите на София беше отвлечена, мислиш ли, че тя щеше да се примири, преди да узнае какво е станало с нея?

Инара примигва.

— Но как помага това? Да научиш, че са били мъртви от години, да разбереш, че са изнасилвани и убити и след това поругани в смъртта си?

— Неизвестността няма да ги измъчва повече. Не смяташ ли, че момичетата от апартамента са се притеснявали за теб?

— Хората си тръгват — казва тя и свива рамене.

— Но си щяла да се върнеш, ако можеше — рискува той.

Инара не отговаря. Дали някога ѝ е хрумвало да се върне?

Че може?

Виктор въздъхва и уморено потрива лицето си. Това не е спор, в който някой от двамата ще надделее.

Вратата рязко се отваря и се удря в стената, пропускайки Едисън. Виктор изругава тихо и се надига, но Едисън поклаща глава.

— Остави ме, Вик. Знам къде е границата.

В колежа пресичането на тази граница накара ФБР да прояви интерес към партньора му като бъдещ служител, но и няколко пъти го бе вкарвало в беля. Под остатъците на буреносния му гняв обаче Виктор съзира хладна решителност. Това му е достатъчно, за да седне. За всеки случай — на ръба на седалката.

Едисън заобикаля масата, за да може да се надвеси над Инара.

— Както обичаш да казваш — ето за какво става въпрос. Повечето хора липсват на близките си. Съжалявам, че си имала гадно детство. Наистина. Никой не заслужава да израсне така. Съжалявам, че не липсваш на никого, но не ти решаваш за всички онези момичета и техните семейства.

Агентът оставя на масата снимка в рамка. Виктор няма нужда да поглежда, за да разбере кой е на нея.

— Това е сестра ми Фейт — започва Едисън. — Изчезна, когато беше на осем, и не, досега не сме получили вести за нея. Не знаем дали е жива или мъртва. Двайсет години семейството ми я търси и чака новини. Дори да намерим тялото ѝ, поне най-накрая ще знаем какво се е случило. Аз ще спра да се вглеждам в блондинки, наближаващи трийсетте, и да си чудя дали някоя от тях не е Фейт, дали не минавам покрай нея, без да знам. Майка ми ще спре да обновява уебстраницата, на която се надява Фейт да се натъкне. Баща ми ще използва парите от наградата, които е събирал толкова години, за да ремонтира къщата, която се разпада над главите им. Ще можем най-накрая да оставим сестра ми да почива в мир и да продължим напред. Неведението те осакатява. Ще ни е нужно много време, за да извадим онези момичета от смолата, дори още повече, за да ги идентифицираме. Прекалено много. Имаш възможност да избавиш близките им от мъката. Това е шансът ти да върнеш тези момичета на семействата им.

Малкото момиче от снимката с розова блестяща тиара и костюм на костенурка нинджа, с маска за очите и розова пачка, държи калъфка за възглавница с Жената чудо в една ръка. Невръстният Едисън я е хванал за другата и се усмихва надолу към сестричката си. Той не носи костюм, но на момиченцето, което се е ухилило срещу него, разкривайки два липсващи долни зъба, не му пука.

Инара докосва стъклото, под което са усмихнатите устни на детето. Така бе докосвала и снимката на Лионет.

— Той ни снимаше — най-накрая се предава тя. — Отпред и отзад, след като татуировките бяха готови. Със сигурност е запазил фотографиите. Не са в апартамента му в Градината — веднъж проверих, — но Лионет смяташе, че вероятно ги е сложил в някакъв албум, за да са му под ръка, когато е далеч от Пеперудите си. — Тя се взира в снимката още миг, след което му я връща. — Лоте бе почти на осем.

— Ще се обадя на колегите, които още са на местопрестъплението — казва Едисън на Виктор. — Ще ги накарам отново да претърсят къщата. — Агентът внимателно хваща рамката под мишница и излиза от стаята. Последвалата тишина е нарушена от изсумтяването на Инара.

— Продължавам да не го харесвам.

— Имаш право — засмива се Виктор. — Дали Дезмънд е виждал този албум?

Тя свива рамене.

— Ако го е виждал, не е споменавал.

— Но в някакъв момент е открил истинската същност на Градината.

— В някакъв момент.

Дезмънд използва новите си кодове за първи път един четвъртък след полунощ. Е, технически се падаше петък. Беше изминала около седмица, откакто Градинаря най-сетне въведе и неговите пароли в системата за сигурност. Седмица, през която бе идвал само в присъствието на баща си и през която не задаваше въпроси дори когато Градинаря се отдалечаваше. Знаеше за Градината от три седмици, но не и истината за нея.