Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Ами… предпазливи са — отвърнах накрая. — Мисля, че всички очакваме да разберем дали прилича повече на теб или на Ейвъри.

— И на какво се надявате? — Хвърлих му кос поглед, той се разсмя и ме целуна по рамото. — Не бива да се страхуват от него. Дезмънд не би наранил никого.

— Сигурна съм, че ще свикнат с посещенията му.

— А ти, Мая? Какво мислиш за по-малкия ми син?

Бях на косъм да погледна към кухнята, но щом той не искаше баща му да знае, че е тук, нямаше да го издам.

— Мисля, че е объркан. Не знае как да възприеме всичко това. — Поех си дълбоко дъх и се опитах сама да си внуша, че ще задам следващия въпрос заради Дезмънд, за да му дам друга перспектива към реалността в Градината.

— Защо са ти витрините?

— Какво имаш предвид?

— След като ни държиш тук, защо ни задържаш?

Той не отговори известно време, пръстите му се движеха по шарките на кожата ми.

— Баща ми колекционираше пеперуди — внезапно поде той. — Ходеше на лов и ако не успееше да ги хване в добро състояние, си плащаше за тях и ги забождаше с карфици във витрини, докато все още бяха живи. Зад всяка една имаше черен кадифен фон, малка бронзова табелка с името ѝ на латински и популярното ѝ название. Стените в кабинета му бяха истински музей. Понякога окачваше бродериите на майка ми между витрините. В някои кутии имаше само по една пеперуда, в други — цели букети, които изпъкваха с прекрасните си цветове на фона на кадифето.

Ръката му се откъсна от бедрото ми и тръгна нагоре по гърба ми, проследявайки очертанията на крилете.

— Той бе най-щастлив в тази стая и когато се пенсионира, прекарваше почти всеки ден в нея. Но късо съединение предизвика малък пожар в част от къщата и всички пеперуди бяха съсипани. До една, цялата колекция, на която бе посветил десетилетия, за да я събере и подреди. Вече не беше същият и не след дълго почина. Сигурно му се е сторило, че трудът на живота му е изгорял в онзи пожар.

В деня след погребението с майка ми трябваше да отидем на панаира за Деня на независимостта в града. Връчваха на мама награда за благотворителната ѝ дейност и тя не искаше да разочарова никого, като отсъства. Оставих я в компанията на съчувстващи приятели и започнах да се разхождам из малкия панаир. Тогава я видях — момиче с маска на пеперуда от пера, която раздаваше малки пеперуди от копринени розови листенца на децата, минаващи през лабиринта. Беше толкова жизнена и ярка, толкова жива, че чак ми бе трудно да повярвам как пеперудите някога умират.

Когато ѝ се усмихнах и влязох в лабиринта, тя ме последва. От там не беше трудно да я заведа у дома. Отначало я държах в мазето, докато построя Градината, която да ѝ бъде истински дом. Учех, току-що бях поел бизнеса на баща си и не след дълго се ожених. Струваше ми се, че е много самотна, дори след като я преместих в Градината, затова доведох Лорейн да ѝ прави компания, после други, които да са ѝ приятелки. — Той бе потънал в спомени, но за него те не бяха болезнени, а напълно логични и изцяло правилни. Вместо да заведе своята Ева в градината, той бе построил такава около нея и като ангел с огнен меч я пазеше вътре. Намести ме в скута си, като притисна главата ми към гърдите си и я положи на рамото си. — Смъртта ѝ ми разби сърцето и не можех да понеса мисълта, че ще ѝ остане само това кратко съществувание. Не исках да я забравя. Докато я помнех, част от нея щеше да живее. Построих витрините и проучих начини да я запазя от разложение.

— Смолата — прошепнах аз и той кимна.

— Но преди това има балсамиране. Компанията ми държи формалдехид и формалдехидни смоли на склад в производствения отдел. Трудно е за вярване, но се използват за изработка на дрехи. Лесно е да поръчам повече, отколкото им е необходимо, и да донеса излишъка тук. Подмяната на кръвта с формалдехид забавя разложението, а смолата върши останалото. Дори когато си отидеш, Мая, ти няма да бъдеш забравена.

Най-извратеното от всичко беше, че той наистина смяташе думите си за утешителни. Освен ако не станеше някой нещастен случай или не го ядосах, след три и половина години щеше да пусне формалдехид във вените ми. Знаех достатъчно, за да съм наясно, че щеше да остане с мен през цялото време, може би дори щеше да разресва косата ми и да ми прави последна прическа, а когато цялата ми кръв бъдеше източена, щеше да ме постави в стъклена кутия и да сипе в нея прозрачна смола, за да ми даде втори живот, който не може да бъде отнет от някакъв си пожар, причинен от късо съединение. Щеше да докосва стъклото и да шепне името ми всеки път, щом минеше покрай мен, и щеше да ме помни.