Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Знам, че нямаш никаква причина да ми се довериш, но въпреки това го направи, само за минута.

Ръката му се приближи към лицето ми и аз отново я избутах. Дезмънд поклати глава и ловко ме обърна към себе си. С едната си ръка притисна ръцете ми отстрани на тялото, а с другата покри носа и устата ми.

— Вдишай — прошепна той в ухото ми. — Няма значение дали ще е с пълни гърди, пак ще поемеш малко въздух. Вдишай.

Опитах и може би беше прав, може би наистина поемах някакъв въздух, но не го усещах. Долавях само ръката му, която бе застанала между мен и онова, от което имах нужда, за да живея.

— Правя това, за да те принудя да вдишаш висока концентрация на въглероден двуокис — продължи той спокойно. — Вдишай. Въглеродният двуокис се закача за кръвотока ти на мястото на кислорода и забавя реакциите на тялото ти. Вдишай. Когато тялото ти достигне критична точка и се намираш на ръба на припадъка, естествената му реакция побеждава психологическите фактори. Вдишай.

Всеки път, щом ми даваше указания, се опитвах да ги изпълня, наистина се опитвах, но не ми достигаше въздух. Спрях да се боря, крайниците ми сякаш се наляха като с олово и се отпуснах до гърдите му. Ръката му все така плътно покриваше носа и устата ми. Чувствах се толкова омаломощена, че вече почти не усещах тежестта в гърдите си. Докато Дезмънд повтаряше указанията си, въздухът бавно започна да прониква в дробовете ми. Изведнъж главата ми се замая, но дишах. Дезмънд премести ръка върху рамото ми и започна да движи длан нагоре-надолу по ръката ми, като продължаваше да шепне:

— Вдишвай.

С течение на времето дишането отново се превърна в навик, даденост, за която не се налага да мисля, и тогава затворих очи, заслепена от срам. Никога преди не бях получавала панически атаки, макар често да ги бях наблюдавала при други, и собствената ми неспособност да постъпя разумно направо ме срази. Още повече че и друг стана свидетел на това. Когато бях наполовина сигурна, че няма да падна по лице, се олюлях и се опитах да се изправя на крака.

Дезмънд затегна хватката си около мен. Не болезнено, но достатъчно, за да не мога да отида никъде без борба.

— Аз съм страхливец — промълви той. — По-лошо, мисля, че съм като баща си. Но щом мога да ти помогна по този начин, моля те, позволи ми.

Ако около онази малка кибритопродавачка се бе увил някой така топъл и стабилен, ако тялото му я бе покрило, дали щеше да оцелее?

Или и двамата щяха да замръзнат?

Дезмънд се завъртя и се облегна на стената. Внимателно ме издърпа, докато не се озовах между краката му, извърната настрани, бузата ми се притисна в гърдите му и почти чувах как бие сърцето му. Синхронизирах все още нестабилния си дъх с пулса му и усещах как се усилваше и прескачаше всеки път, щом помръднех. Той не беше набит като брат си, не беше застрашително мускулест, нито имаше жилавата сила на баща си. Беше слаб като бегач, крехък и издължен. Тихичко тананикаше мелодия, която не разпознавах и не можех да чуя добре, притисната до гърдите му, но пръстите му се движеха по кожата ми, все едно свиреше на пиано.

Седяхме във влажната тъмна пещера с подгизнали от водопада дрехи, сгушени един в друг като деца след кошмар, а когато заспах, кошмарът не си бе отишъл. Събудех ли се, кошмарът пак щеше да ме очаква. Всеки ден през трите и половина години кошмарът щеше винаги, винаги да е тук и от него нямаше спасение.

Но поне за няколко часа можех да се престоря, че има.

Можех да съм малката кибритопродавачка, да паля илюзиите си в стената като кибритени клечки и да се топля на тях, докато пламъчето не угасне и отново не се озова в Градината.

— Не са били просто пленнички, нали? — пита Виктор, след като ѝ дава малко време да се съвземе. — Били са ти приятелки.

— Някои от тях са приятелки. Всичките са семейство. Предполагам, че така става.

Понякога беше трудно да се заставиш да опознаеш другите. Така само щеше да боли повече, когато умрат, или пък ти щеше да нараниш тях, когато умреш. Често се затруднявах да повярвам, че болката си струва. Сърцето на Градината обаче се криеше в самотата и вечната опасност да се сринеш, така че изграждането на връзка с останалите хора изглеждаше по-безопасното зло. Не задължително по-малкото, а по-безопасното.

Ето защо знаех, че Назира се страхува от забравата дори повече от Блис. Тя беше художничка и изпълваше скицник след скицник с рисунки на семейството и приятелите си. Изобразяваше любимите си дрехи, дома и училището си, малката люлка в градския парк, където била първата ѝ целувка. Рисуваше ги отново и отново и изпадаше в паника, ако случайно подменеше някой детайл или споменът за него ѝ убягваше.