Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Виктор въздъхва.

— Точно когато реших, че тази история не може да стане по-откачена.

— Винаги може да стане още по-откачена. — Инара се усмихва, докато говори, но Виктор не се доверява на усмивката ѝ. Не е мила, нито пък е нормално подобна гримаса да се появява на лицето на толкова младо момиче. — Такъв е животът, нали?

— Не — тихо възразява Виктор. — Не е такъв. Или поне не би трябвало да бъде.

— Не е едно и също. Какъв е и какъв трябва да бъде, са две напълно различни неща.

Агентът започва да си мисли, че Едисън няма да се върне.

Не може да го вини.

Ако това, което тя признава, е откачено, колко по-зле е онова, което все още крие?

— Как се промениха нещата след изпитите му?

През лятото Дезмънд идваше по-често, с изключение на онзи час в ранния следобед, когато се разхождаше с родителите си във външния парник. Ако пристигнеше сутрин, оставаше горе на скалата или в библиотеката, тъй като уважаваше поверителността на разговорите ми с другите момичета в пещерата. Данел бе заменила Лионет като моя партньорка по време на най-деликатните сеанси точно както бе поела и нощните смени с новопристигналите.

Нощем нямаше кой знае какво за вършене, като се има предвид, че момичетата бяха упоени и спяха, но все пак бях доволна, че разполагам с малко лично пространство.

Въпреки крилете по бузите и челото ѝ, на Данел можеше да се има доверие и бе разумен избор. Бях свикнала с двойната Limenitis arthemis , с контрастите между наситените, богати цветове и ярките светли краски. Не бих казала, че ѝ отиваха, както не бих го казала и за татуировката на гърба ми, но тя ги бе превърнала в част от себе си и се бе поучила от опита. Данел и Маренка бяха последните, получили криле на лицата си. След това разубедиха всички останали да се подмазват до такава степен. Някои се доближаваха до границата, но не я прекрачваха.

Поех най-ранните разговори и тя ме смени, когато новото момиче даде знак, че се пробужда. Също като останалите с криле на лицата, Данел се въздържаше да се среща с новопристигналите, преди да са улегнали до някаква степен.

След първия сеанс винаги влизах в стаята, когато Градинаря работеше по татуировката на новото момиче. Тя мразеше игли, но ако ѝ четях — и ѝ позволявах да ми стиска ръката, докато не посинее, — можеше да лежи неподвижна. Бях там по-скоро по нейна молба, отколкото по настояване на Градинаря, макар че според мен той оставаше доволен от присъствието ми. Докато ѝ четях на глас „Граф Монте Кристо“ и се чудех дали изборът не е твърде ироничен, гледах как върху порцелановата ѝ кожа се появява яркият студеносин цвят на Celastrina ladon , на места прекъсван от сребристобели нишки и тясна ивица мастиленосиньо по върховете на горния чифт криле.

Блис донесе с обяда и лед, който да сложа на вече непрекъснато насинената си ръка. Градинаря не ме докосваше, ако Дезмънд беше в Градината, но интересът на сина му към мен пораждаше съответна възбуда и у бащата. Сред момичетата не беше тайна, че Градинаря ме харесва най-много — честно, според мен те изпитваха облекчение от този факт, — но ако преди ме посещаваше два или три пъти седмично, вече бе започнал да го прави почти всеки ден.

Все още ходеше и при другите момичета, разбира се, но когато бе с някоя от тях, не му пукаше дали по-малкият му син е в Градината или не. Ейвъри също идваше, но неговите зъби до голяма степен бяха извадени след разрушаването на бърлогата му и заради явната гордост, която Градинаря изпитваше към Дезмънд. След като по-малкият му брат бе ярък пример как баща му искаше да се държи с нас, за него бе все по-трудно да се отдава на заниманията, които му харесваха.

Намразих обяда, защото всеки божи ден, когато Дезмънд отиваше да се храни с майка си и да прекара с нея ранния следобед, Градинаря идваше при мен така възбуден, че ръцете му трепереха. Започнах да ям в стаята си, за да не търпя унижението той да идва в трапезарията и да зове името ми, надвиквайки разговорите. Макар да знаеше, че Дезмънд не бе сторил нищо повече от това да ме целуне, само мисълта, че може да направи още нещо, му бе достатъчна, за да го доведе до състояние, в което почти да си нацапа гащите.

Мили боже, вероятността да преглежда записите от камерите с надеждата да види сина си с мен караше мозъкът ми напълно да блокира.

Поне тези посещения имаха ограничено времетраене, защото Градинаря трябваше да е в къщата до два без четвърт, за да излезе с жена си на следобедна разходка. Докато семейството обхождаше квадрата на външния парник, аз прекарвах един час с момичето, което бе кръстил Тереза. Тя беше почти на седемнайсет, дъщеря на двама юристи и рядко издаваше звук, по-силен от шепот. Когато го правеше, беше за нещо важно, като например да ме накара да ѝ чета, докато Градинаря ѝ татуира криле. Освен това я привличаха разговорите за музика. Разбрахме, че свири на пиано и иска да стане професионална пианистка. С Равена можеха с часове да си говорят за балетна музика. Тереза бе наблюдателна, забелязваше подводните течения във всяка ситуация, така че май бе осъзнала деликатното ни положение още преди да ѝ покажа витрините през първата седмица.