Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Понякога, когато с Катрин сядахме навън на противопожарната стълба или на покрива в три-четири часа сутринта след работа, един тип от съседната сграда излизаше да се упражнява да свири на цигулка. Плетеше си пръстите и движението на лъка му невинаги бе в такт, но докато седяхме в полумрака — най-близкото до истинска нощ, на което можеш да се надяваш в града, — сякаш цигулката му беше любовница. Така и не разбра, че има публика, за него целият свят беше съсредоточен в инструмента и звуците, които двамата създаваха. Това бе единственото занимание, което с Катрин редовно вършехме заедно. Дори и да имахме свободна вечер, се стараехме да останем будни, за да излезем навън и да слушаме как момчето свири.

Дезмънд беше по-добър.

Преминаваше от композиция в композиция с лекота и когато накрая отпусна лъка, последните ноти продължиха да се реят в очакване на още.

— Не мисля, че ще имаш проблем с колоквиума — прошепнах.

— Благодаря. — Той провери инструмента, като нежно го гушна, и когато се увери, че всичко е както трябва, го върна в тапицирания с кадифе калъф. — Когато бях по-малък, си мечтаех да стана професионален музикант.

— В минало време?

— Баща ми ме заведе в Ню Йорк и уреди да прекарам няколко дни с професионален цигулар, за да видя как е. Никак не ми хареса. Беше… ами някак си бездушно. Стори ми се, че ако с това си изкарвам прехраната, ще намразя музиката. Щом съобщих на баща ми, че бих предпочел да се занимавам с нещо друго, което все пак ще ми позволи да обичам музиката, той каза, че се гордее с мен.

— Той често се гордее с теб — промърморих и Дезмънд ми хвърли особен поглед.

— Говори за мен?

— Малко.

— Хм.

— Ти си му син. Той те обича.

— Да, но.

— Но?

— Но не ти ли се струва малко странно, че говори за сина си на пленничките си?

Реших да не му разкривам всичко, което баща му бе казал за него.

— По-странно от това, че изобщо има пленнички?

— Така е.

Ето че Дезмънд най-накрая беше в състояние да ни нарече пленнички, но не и да промени този факт.

Потокът, свързващ водопада и езерото, бе едва метър дълбок, ала Елени успя да преплува цялото разстояние до скалата, без да се изправя.

— Мая, влизаме. Имаш ли нужда от нещо?

— Не се сещам, благодаря.

Дезмънд поклати глава.

— Понякога приличаш на майката на къщата.

— Какво извратено малко сестринство.

— Мразиш ли ме?

— За какво, че си син на баща си ли?

— Вече започвам да осъзнавам до каква степен — промълви той. Седна до мен на скалата и опря ръце на коленете си. — Едно от момичетата в курса ми по Фройд и Юнг има татуировка на пеперуда на рамото си. Грозна и зле направена — от онези пеперудени феи с лица, които приличат на разтопени кукли, но бе облечена в прилепнала рокля и до края на лекцията можех да мисля само за вашите криле и колко красиви са те. Ужасяващи, но също толкова красиви.

— Общо взето, и ние така гледаме на тях — отвърнах неутрално. Бях любопитна да разбера накъде бие.

— Съмнявам се, че се възбуждате при вида на крилете си.

О.

Да, определено беше син на баща си.

Но за разлика от баща си, се срамуваше от този факт.

— В един от другите ми курсове говорихме за патологичните вещомани и тогава се сетих за историята за колекцията от пеперуди на дядо. Естествено, след това се замислих за версията на баща ми и изведнъж отново си спомних за вас и как излъчвате повече достойнство само по татуировки, отколкото други хора, когато са напълно облечени. От седмици… сънувам определени сънища и се будя потен и надървен. Не знам дали са кошмари. — Дезмънд отметна косата от лицето си и опря ръка на тила си. — Не искам да вярвам, че съм от хората, които биха могли да извършат подобно нещо.

— Може би не си. — Свих рамене, когато той ми хвърли кос поглед. — Да се примириш със случващото се, е сложно, но не означава, че някога самият ти би го направил.

— Но все пак е примиряване.

— Наличието на добро и зло не предполага, че изборът между тях е лесен.

— Защо не ме мразиш?

Доста бях разсъждавала върху този въпрос през последните няколко седмици и все още не бях сигурна, че съм намерила отговора.

— Може би си точно толкова в капан, колкото и ние.

Наистина го мразех, но по различен начин от баща му и брат му.

Дезмънд повъртя думите ми в главата си. Внезапно реших да разгадая емоциите, които препускаха през лицето му. Имаше очите на баща си, но беше много по-притеснителен от Градинаря. Градинаря здраво се беше вкопчил в заблудите си, докато Дезмънд с течение на времето се изправяше лице в лице с тежките истини, или поне частично. Не знаеше какво да прави с тях, но не се опитваше да ги изкарва нещо по-различно от това, което са.