Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Дребно момиче с кльощави крайници. Все още растеше, сякаш внезапно щеше да дръпне на ръст. Хубава по детски начин, с раздърпана опашка, в която бе прибрана медната ѝ на цвят коса, но много, много млада. Отново я завих в одеялото, за да скрия кръвта, и я прегърнах, останала напълно без думи.

— Ейвъри — шокирано прошепна Градинаря. — Какво, по дяволите, си направил?

Никак не исках да ставам част от този разговор. Данел ми помогна да се изправя с момичето на ръце, като придържаше главата ѝ.

— Блис, може ли да вземем роклята ти с гръб?

Тя кимна и побягна към стаята си.

С Данел бързо тръгнахме към моята спалня, където съблякохме момичето, изхвърлихме разкъсаните ѝ дрехи в шахтата за пране и след това я изкъпахме. Трябваше да измия кръвта от бедрата ѝ и внимателно да впръскам вода в слабините ѝ, за да отмия течностите и парченцата разкъсана тъкан. През това време Данел повръщаше в тоалетната. Върна се, покрила устата си с трепереща ръка.

— Още дори няма косми долу — прошепна тя.

Нямаше косми между краката и под мишниците, нямаше гърди или ханш. Определено беше само дете.

Данел я вдигна, за да измия косата ѝ. Дотогава Блис се бе появила с роклята си — единствената дреха, която можеше да стане на момичето и напълно да я покрие, макар да ѝ бе малко широка, — така че я подсушихме, облякохме и завихме в леглото ми.

— След като вече е тук, мислиш ли, че… — Дори Блис не можеше да изрази опасенията ни.

Поклатих глава, докато разглеждах ръката на момичето. Няколко от ноктите ѝ бяха счупени. Сигурно се бе борила.

— Няма да я докоснат.

— Мая….

— Няма да я докоснат.

Болезнен вик отекна през Градината и ние трепнахме.

Но не беше женски, затова не помръднахме.

При този звук другите момичета се разбягаха и започнаха да се тълпят в моята стая. Накрая трябваше да им кажа да излязат. Нямахме представа кога детето щеше да се събуди — щеше да е ужасено и да го боли, и наистина не беше необходимо да го зяпат над двайсет души. Останаха само Данел и Блис. Данел все гледаше да застане зад момичето, за да не види първо нейното лице.

Библиотеката от дясната ми страна обаче не скриваше напълно Лионет.

Блис дръпна пердето на тоалетната ми докъдето можа, вдигна долния му край и го захвана с няколко книги. Ако човек знаеше, че е там, все още можеше да види косата и извивката на гърба ѝ, но не и ако не предполагаше за наличието на витрината.

И зачакахме.

Блис отиде да вземе бутилки с вода, като успя да принуди със заплахи Лорейн да ѝ даде няколко аспирина. Нямаше да помогнат много в дългосрочен план — действаха страхотно срещу главоболието, причинено от опиатите, но в случая не то представляваше проблем. Поне бяха по-добре от нищо.

Тогава на прага ми се появи Градинаря. Погледна към стената и набраното перде, после към момичето в леглото, кимна и бръкна в джоба си. Извади малко дистанционно и след минута стените от двете страни се спуснаха, като вдигната остана само предната.

— Как е тя?

— В безсъзнание — отвърнах кратко. — Била е изнасилена, удряна е силно по главата и има безброй други наранявания.

— Носи ли нещо, от което да разберем името ѝ? Или откъде е?

— Не. — Поднесох ръката ѝ на Блис, за да мога да прекося стаята и да застана до пребледнелия, внезапно състарен мъж. — Никой няма да я докосва.

— Мая…

— Не, никой няма да я докосва. Никакви криле, никакъв секс. Тя е дете. — Останах шокирана, когато той кимна.

— Оставям я на грижите ти.

Данел прочисти гърло.

— Господине? Тя още не се е свестила. Не може ли да бъде отнесена някъде? Да бъде отведена в болница например? Няма да си спомня нищо.

— Не мога да съм сигурен, че не е видяла Ейвъри — категорично отсече Градинаря. — Трябва да остане.

Данел прехапа устни и извърна очи, а ръцете ѝ галеха косата на момичето.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш — казах му с равен тон. — Не знаем кога ще се събуди. Препоръчително ще е тогава да няма мъже около нея.

— Разбира се, да. Нали ще ми кажеш, ако… ако има нужда от нещо?

— Има нужда от майка си и от девствеността си — сопна се Блис. — Има нужда да е на сигурно място у дома.

— Блис.

Тя изсумтя, но предупредителният му тон я накара да замълчи.

— Ще ми кажеш — повтори той и аз кимнах. Дори не си направих труда да го изпратя с поглед.

Малко след като Градинаря си тръгна, пристигна Дезмънд. Болката в неговия поглед беше още по-голяма.

— Ще се оправи ли?

— Не — троснах се аз. — Но мисля, че ще оживее.