Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Чухте ли онзи вик? Татко удари Ейвъри.

— Да, а на нея от това ще ѝ стане много по-добре — изръмжа Блис. — Иди си го начукай.

— Какво ѝ е направил?

— Ти какво мислиш? Стиснал ѝ е ръката?

— Дезмънд. — Не продължих, преди той най-накрая да ме погледне в очите. — Ето какво представлява брат ти, но и тримата сте съучастници, затова точно сега не бива да си тук. Знам, че в момента си изпълнен със самосъжаление и омерзение, но не искам никакви мъже край това дете. Трябва да си тръгнеш.

— Не аз съм я наранил!

— Напротив — сопнах му се. — Можеше да го предотвратиш! Ако просто бе отишъл в полицията или поне бе пуснал една от нас да си тръгне, за да може тя да отиде в полицията, Ейвъри нямаше да е на свобода и нямаше да я отвлече, да я пребие, да я изнасили и да я доведе тук, където същото ще ѝ се случва отново и отново, докато накрая не умре прекалено млада. Ти позволи това да я сполети, Дезмънд, допусна го с действията си, така че — да, ти си я наранил. Ако няма да направиш нищо, за да ѝ помогнеш, трябва веднага да се разкараш от нея.

Той се втренчи в мен — лицето му бе пребледняло и шокирано. После се обърна и си тръгна.

Как бе възможно едно дете да струва по-малко от доброто им име? Как може животът на всички ни да е по-незначителен от тяхната репутация?

Блис се взираше след него. Сетне се пресегна и докосна ръката ми.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не ми пука.

Общо взето, бе вярно. Бях се уморила до смърт. Нямах повече енергия да мисля за проточващата се безполезност на Дезмънд.

Момичето се свести около два през нощта и започна да стене, когато усети всичките си болки и наранявания. Седнах на леглото и леко стиснах ръката ѝ.

— Дръж си очите затворени — заръчах ѝ нежно с тих и утешителен глас, както ме бе учила Лионет. Преди почти не го бях правила, но това момиче имаше нужда да бъда по-мека с нея и по-твърда заради нея. Помислих си, че София би откроила разликата. — Ще сложа мокра кърпа на лицето ти, за да облекчи част от болката.

Данел изстиска кърпата и ми я подаде.

— Къде… какво?

— След малко ще стигнем и до това, обещавам. Можеш ли да преглъщаш хапчета?

Тя започна да плаче.

— Моля ви, не ме упоявайте! Ще бъда послушна, обещавам, няма повече да се боря!

— Само аспирин, нищо друго. Заклевам се. Малко ще ти помогне срещу болката.

Остави ме да я повдигна достатъчно, за да сложа хапчетата на езика ѝ и да ѝ дам да пийне няколко глътки вода.

— Коя си ти?

— Казвам се Мая. Бях отвлечена от същите хора, които отвлякоха и теб, но няма да им позволя да те нараняват повече. Няма да те докоснат.

— Искам да си отида у дома.

— Знам — прошепнах и покрих очите ѝ с кърпата. — Знам, че искаш. Съжалявам.

— Не искам повече да съм сляпа, моля ви, позволете ми да виждам!

Сложих длан над очите ѝ и дръпнах кърпата. Забелязах как примигва дори и при наличието на толкова оскъдна светлина. Очите ѝ бяха с различни цветове — едното синьо, а другото сиво, като синьото имаше две точици в ириса.

Преместих ръката си, така че да зърне лицето ми, без да гледа директно срещу лампата отгоре.

— Така по-добре ли е?

— Боли ме — простена тя. От ъгълчето на окото ѝ към косата ѝ се плъзна сълза.

— Знам, миличка, знам.

Тя се обърна и притисна лице в скута ми, тъничките ѝ ръце обгърнаха кръста ми.

— Искам мама!

— Знам, миличка. — Надвесих се над детето, косата ми се разпиля около нея като щит и я прегърнах толкова силно, колкото можех, без да ѝ причинявам болка. — Съжалявам. — Джили, другата дъщеря на София, вече трябваше да е на единайсет, а това момиченце изглеждаше горе-долу на нейната възраст, може би година по-голяма. Тогава обаче ме болеше да си мисля за Джили. Детето изглеждаше толкова дребно и крехко, толкова съсипано. Не исках да си представям така смелата малка Джили.

Тя плака, докато заспи, и когато пак се събуди след няколко часа, Блис ни донесе плодове.

— Лорейн не е направила закуска — прошепна тя на мен и Данел. — Цяла нощ е седяла в кухнята и се е взирала в стената, или поне така твърдят Зулема и Уила.

Кимнах, взех един от бананите и пак седнах до детето.

— Ето, сигурно си гладна.

— Не съвсем — отвърна тя нещастно.

— От шока е, но въпреки всичко се опитай да хапнеш. Калият е полезен за мускулите ти, ще им помогне да се отпуснат и да не те болят.

Тя въздъхна треперливо, но прие банана и отхапа от него.

— Това е Блис — казах аз и посочих дребничката ми приятелка. — А това е Данел. Ще ни кажеш ли името си?