Дийн Кунц - Студен огън

Врагът, разчленен на безброй много части, се втурна върху тях и тя скри лицето на Джим за трети път. Себе си не криеше и този път не затвори очите си като преди, а остана изправена сред вихрушката от криле, човки, и нокти. Отвръщаше на хилядите малки, лъскави, катраненочерни очички, които я заобикаляха отвсякъде и я гледаха, без да премигват, всяко едно влажно и дълбоко като нощ; всяко безжалостно и свирепо като самата вселена и като всички тайни на човешкото сърце Знаеше, че взирайки се в тези очи всъщност гледа в очите част от Джим — неговата най-тъмна, и най-скрита част, която другояче не можеше да достигне — и повтаряше името му. Не викаше, не пищеше, не се молеше и не плачеше, в гласа ѝ нямаше нито яд, нито страх — зовеше го тихо, отново и отново с цялата нежност, която изпитваше към него, с цялата си обич. Те се нахвърляха върху нея толкова яростно, че перата на крилата им свистяха; разтваряха закривените си човки и пищяха в лицето ѝ; скубеха заплашително косата ѝ и дърпаха дрехите ѝ, но без да ги късат, оставяйки ѝ последен шанс да избяга. Опитваха се да я стреснат с поглед, със студените си безмилостни очи на хищници, но тя не се поддаваше, просто продължаваше да повтаря името му, после му се кълнеше, че го обича, отново и отново, докато най-сетне…

… те изчезнаха.

Не отлетяха в небето като преди. Изчезнаха. В миг въздухът бе изпълнен с тях и с пронизителните им крясъци — а в следващия вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Холи задържа Джим до себе си още секунда, после го пусна. Той сякаш беше в транс.

— Джим — умолително изрече Хенри Айрънхарт.

Джим застина за миг, после се свлече от пейката на колене пред стария човек. Грабна съсухрената му ръка и я целуна.

Без да вдига поглед нито към Холи, нито към Хенри, промълви:

— Баба видя как Врагът излиза от стената. Случваше се за пръв път, и аз самият го виждах за пръв път. — Гласът му звучеше странно, сякаш част от него все още беше в миналото, изживяваше наново ненавистния миг, благодарен, че всъщност не бе имало чак толкова основателна причина да се ужасява от него, колкото му се бе струвало. — Видя го, уплаши се и се препъна назад по стълбите… — Той притисна ръката на дядо си до лицето си. — Не съм я убил.

— Зная, че не си, Джим. Боже мили, зная, че не си.

Старецът погледна към Холи и в очите му се четяха хиляди въпроси за птиците, враговете и чудовищата в стените. Но тя знаеше, че за отговорите ще трябва да почака, както бе чакала тя — и както бе чакал Джим.

3

Като прекосяваха планините на път за Санта Барбара, Джим се отпусна на седалката със затворени очи. Изглежда бе заспал дълбоко. Холи предположи, че се нуждае от сън толкова отчаяно, колкото и всеки друг човек, защото през последните двадесет и пет години почти не бе отдъхвал.

Вече не се страхуваше да го остави да спи. Бе сигурна, че Врагът си е отишъл заедно с Приятеля и сега в тялото му живее една-единствена личност. Сънищата вече не бяха врати.

Засега не искаше да се връщат в мелницата, макар че бяха оставили там някои вещи. Беше се наситила и на Свенборг и на всичко, което означаваше градчето в живота на Джим. Искаше да се приютят на някое ново място, където никой от тях не е бил, където новото начало ще бъде изковано без примеси от миналото.

Докато шофираше през опожарената от слънцето долина под пепелносивото небе, тя нареди цялата мозайка и се замисли над получилата се картина:

… безкрайно надарено момче, много по-надарено, отколкото подозира, преживява клането в „Патока Дикси“, но след танца на смъртта душата му е покъртена до дъно. В отчаяния си опит да се помири със себе си, то взима от библиотеката фантастичния роман на Артър Уилът, с помощта на невероятната си магическа сила създава Приятеля — въплъщение на най-благородните му пориви — и Приятелят му казва, че му е отредена мисия в живота.

Но момчето е изпълнено с такова отчаяние и ярост, че само Приятелят не е достатъчен да го изцели. То се нуждае от трета същност, в която да изтласка негативните си емоции, цялата чернилка, която го плаши. Така то създава Врага, допълвайки сюжета на романа. Самичко в мелницата, то води въодушевяващи разговори с Приятеля — и превръща Врага в плът и кръв.

Докато една нощ, в най-неподходящия момент, се появява Лина Айрънхарт. Уплашена, тя полита назад по стълбите…

Шокиран от стореното от Врага, дори от самото му присъствие, Джим се насилва да забрави своята фантазия, и Врага, и Приятеля, точно както Джим Джеймисън забравя срещата си с извънземното, след като спасява живота на бъдещия президент на Съединените щати. В продължение на двадесет и пет години той с все сили се старае да държи плътно затворен капака на казана с раздробената си личност, потискайки както най-добрите, така и най-лошите си качества, и води относително тих и безцветен живот, защото не смее да събуди по-дълбоки чувства.