Дийн Кунц - Студен огън

Откакто замина да учи в колежа, бяха минали осемнадесет години и през цялото време бе видял Хенри само веднъж. В началото бяха провели няколко телефонни разговора, но скоро Джим престана да се обажда, а накрая дори отказа да разговаря с дядо си. Когато пристигаха писма, ги изхвърляше, без да ги отваря. Сега си припомни всичко това — но започваше да се досеща и защо.

Понечи да стане. Краката му не го държаха. Отпусна се на пейката.

Холи обърна количката към Джим, а после седна до него.

— Как си ти? — попита.

Той кимна мълчаливо и предпочете да вдигне глава към птиците, кръжащи на фона на пепеливите облаци, отколкото да погледне дядо си в очите.

Старецът също не можеше да издържи да гледа Джим. Изучаваше цветните лехи с такова внимание, сякаш искаше да види само цветята и нищо друго.

Холи знаеше, че няма да е лесно. Изпитваше съчувствие и към двамата и беше готова да направи всичко възможно, за да ги сдобри.

Първо обаче трябваше да изгори до корен избуялите плевели на последната лъжа, в която Джим я бе накарал да повярва, и в която, съзнателно или не, бе вярвал и самият той.

— Не е имало никаква катастрофа, миличък — каза тя и сложи ръка на коляното му.

Джим сведе очи от небето и я погледна, изпълнен с нервно очакване. Личеше, че копнее да узнае истината, но мисълта да я чуе, го изпълва с ужас.

— Случило се е в закусвалня…

Джим поклати бавно глава.

— … в Атланта…

Продължаваше да клати глава, но очите му се разширяваха.

— … и ти си бил с тях…

Той престана да отрича и лицето му придоби ужасен израз.

— … наричала се е „Патока Дикси“ — продължи тя.

Споменът избухна в съзнанието му със силата на парен чук, той се приведе напред, но не повърна. Ръцете му се свиха в юмруци, лицето му се скова от болка и той започна да издава тихи, нечленоразделни звуци, които бяха отвъд границите дори на мъката и ужаса.

Холи обгърна приведените му рамене.

Хенри Айрънхарт я погледна и възкликна:

— О, Боже!

Започваше да осъзнава до какво крайно отрицание на действителността бе стигнал внукът му.

— О, Боже!

Докато сподавените болезнени стонове на Джим полека преминаваха в хлипане, Хенри Айрънхарт отново загледа цветята, после сбръчканите си ръце, после краката си на поставката на количката — навсякъде другаде, не и към тях двамата, — но най-после срещна погледа на Холи.

— Водихме го на психотерапевт — прошепна той, сякаш да изкупи вината си. — Знаехме, че може би ще му е необходима терапия. Заведохме го при един психиатър в Санта Барбара. Ходихме няколко пъти. Направихме, каквото можахме. Но лекарят — Хемпхил се казваше — заяви, че Джим е добре, че няма защо да го водим повече; още на шестата визита каза, че Джим е добре.

— Какво ли знаят докторите? — отвърна Холи. Какво е можел да направи Хемпхил, след като всъщност изобщо не го е познавал и не го е обичал?

Хенри трепна, сякаш Холи го удари, макар да не бе искала да го осъжда с думите си.

— Не — бързо каза тя, надявайки се да ѝ повярва, — исках да кажа, че няма нищо чудно в това, че стигнах много по-далеч, отколкото Хемпхил. И то защото го обичам. Това е единствената изцелителна сила. — Тя погали косата на Джим. — Не си можел да ги спасиш, дечко. Тогава не си имал силата, която имаш сега. Какъв късмет, че си се измъкнал жив! Повярвай ми, миличък, чуй ме и ми повярвай.

За миг и тримата замълчаха, потънали в мъката си.

Холи забеляза, че в небето се събират още косове. Вече бяха десетина. Не знаеше как Джим ги събира — или пък защо, — но знаеше, че той е причината и ги гледаше с нарастващ ужас.

Обви с ръка единия му юмрук, опитвайки се да го разтвори. Полека-лека той престана да плаче, но юмрукът остана така здраво свит, сякаш бе издялан от камък.

Тя се обърна към Хенри:

— Ето. Това е твоят шанс. Обясни му защо си се отдръпнал от него, защо си му причинил… каквото и да си му причинил.

Хенри се покашля, изтри нервно уста с болната си дясна ръка и заговори, като в началото въобще не ги поглеждаше:

— Е… трябва да знаеш… какво се е случило. Няколко месеца, след като се върна от Атланта, в града беше дошла онази филмова компания, снимаха филм…

— „Черната мелница“ — намеси се Холи.

— Да. Той четеше през цялото време… — Хенри замлъкна и затвори очи, сякаш да събере сили. Като ги отвори, се вторачи в приведената глава на Джим, като че ли готов да срещне погледа му. — Ти четеше през цялото време, изчиташе цялата библиотека рафт по рафт, а заради филма прочете и книгата на Уилът. Тя бързо се превърна… по дяволите, не знам… предполагам, че беше обсебен от нея, Джим. Това беше единственото нещо, което можеше да те накара да излезеш от черупката си — обсъждането на книгата, и ние те насърчавахме да присъстваш на снимките. Помниш ли? След време започна да ни говориш, че под нашето езеро и в мелницата съшо има извънземно, както в книгата и във филма. Първо мислехме, че е на шега.