Дийн Кунц - Студен огън

И сякаш вече му беше прекалено тежко да се обръща към внука си, той заговори на Холи:

— В годината след Атланта се държеше странно… почти като непознато дете. Мълчеше си, както вече казах, но в него бушуваше ярост, такъв бяс, какъвто едно дете не би трябвало никога да изпитва. Понякога ни плашеше. Проявяваше я само на сън… като сънуваше… чувахме го как пищи, кръстосвахме коридора пред стаята му… а той риташе матраха, удряте с юмруци по възглавниците, дереше чаршафите, обзет от дива ярост, която си изкарваше на нещо в съшилата и се налагаше да то събудим.

Хенри поспря и отклони поглед към Холи, свеждайки го към свитата си дясна ръка, увиснала безпомощно в скута му.

Юмрукът на Джим в ръката ѝ оставаше стиснат като менгеме.

— Никога не си удрял нито Лина, нито мен, Джими, ти беше добро момче и никога не си ни създавал проблеми. Но онази нощ в мелницата аз те сграбчих и те разтърсих, Джими, опитвах се да те накарам да признаеш, че си я блъснал. Няма никакво оправдание за онова, което направих тогава, за начина, по който се държах… освен дето бях полудял от мъка по Джейми и Кара, а сега и по Лина: около мен всички измираха, оставаше ми само ти, а ти беше толкова чудат и заключен в себе си, че чак ме плашеше, и се нахвърлих върху теб, вместо да те грабна в прегръдките си. Онази нощ се нахвърлих върху теб… и осъзнах какво съм направил чак години след това… прекалено късно.

Птичето ято се беше сгъстило. Кръжеше точно над тях.

— Недей — тихо рече Холи на Джим. — Моля те, недей.

Докато не откликнеше по някакъв начин, тя нямаше как да разбере дали тези разкрития са за добро или за лошо. Ако се е обвинява за смъртта на баба си само защото Хенри му бе натрапил тази вина, щеше да го преодолее. Ако вини себе си, защото Лина бе видяла как Врагът изскача от стената и ужасена бе политнала по стълбите, пак би могъл да надмогне миналото. Но ако Врагът е изскочил от стената и я е блъснал…

— През следващите шест години се отнасях с теб като с убиец, докато замина за колежа — продължи Хенри. — Като останах сам… ами, с течение на времето започнах да мисля за тези неща по-трезво и разбрах какво съм направил. Разбрах, че не е имало къде да търсиш утеха. Майка ти и баща ти си бяха отишли от този свят, а после и баба ти. Ходеше в града да взимаш книги, но не можеше да играеш с другите деца, защото оня малък негодник Зака, Нед Зака, дето беше два пъти по-голям от теб, изобщо не те оставяше на мира. Единствената ти утеха бяха книгите. Опитвах се да се свържа с теб по телефона, но ти не отговаряше на обажданията. Пишех ти, но мисля, че никога не си чел писмата ми.

Джим седеше неподвижно.

Хенри Айрънхарт насочи вниманието си към Холи.

— Най-сетне, когато получих удар, се върна. Седеше до мен, докато бях в реанимацията. Не можех да говоря правилно, не можех да изкажа онова, което исках, все ми идваха погрешните думи и се получаваха пълни безсмислици…

— Афазия — каза Холи. — Последствие от удара.

Хенри кимна.

— Веднъж, още докато бях закачен на всичките ония машини, се опитах да му кажа онова, което знаех вече почти тринадесет години — че не е убиец и че съм бил жесток с него. — В очите му отново бликаха сълзи. — Но като го изрекох, излезе нещо съвсем друго, съвсем не онова, което мислех, и той ме разбра погрешно, помисли че го наричам „убиец“ и че ме е страх от него. Тръгна си и сега го виждам за пръв път оттогава. След повече от четири години.

Джим продължаваше да седи с наведена глава.

Със стиснати юмруци.

Какво си бе спомнил за онази нощ в мелницата, за онова, което никой, освен него не знаеше?

Холи вече не издържаше да чака неговия отклик и стана от пейката. Стоеше, без да знае къде да иде. Най-сетне пак седна. Сложи ръка върху юмрука му, като преди.

Пак вдигна поглед.

Още птици. Сигурно вече бяха към тридесет.

— Страхувам се — прошепна най-после Джим.

— След онази нощ — рече Хенри, — напълно престана да ходи в мелницата и да споменава за Приятеля или пък за Уилът. Първо си мислех, че този отказ от манията му е хубаво нещо… вече не изглеждаше толкова странен: Но по-късно се питах… дали така не е изгубил единствената утеха, която е имал.

— Страхувам се да си спомня — промълви Джим.

Холи разбра какво иска да каже — оставаше да бъде разкрит един-единствен, отдавна погребан спомен. Дали смъртта на баба му е била злополука. Или пък я е убил Врагът. Дали я е убил той, в образа на Врага.

Холи не можеше да гледа сведената глава на Джим нито миг повече, нито пък тъжното лице на Хенри, изпълнено с вина и плаха надежда, затова пак вдигна очи към птиците — и видя, че се задават към тях. Вече бяха повече от тридесет, като черни ками, които свистяха в мрачното небе, и макар все още да бяха високо, летяха право към двора.