Дийн Кунц - Студен огън

— Джим, не!

Хенри погледна нагоре.

Джим също вдигна глава, но не за да види какво става. Знаеше , че идват. Вдигна глава, за да избодат очите му с острите си човки и със стоманените си нокти.

Холи скочи на крака, за да бъде по-лесна мишена от него.

— Джим, приеми истината, спомни си, за Бога!

Вече не чуваше писъка на връхлитащите птици.

— Дори и да го е направил Врагът — извика и придърпа лицето на Джим към гърдите си, за да го скрие, — пак можеш да го преодолееш някак и да продължиш напред.

Хенри Айрънхарт изкрещя от ужас, после косовете връхлетяха върху Холи, пляскаха с криле и се трупаха по нея, отдръпваха се и други птици налитаха върху ѝ, пърхаха и я дращеха, опитвайки се да се доберат до лицето на Джим, до очите му.

Не я нападаха нито с човки, нито с нокти, но тя не знаеше докога ще я пазят. В крайна сметка това беше Врагът в съвсем нова форма, а Врагът мразеше нея не по-малко от Джим.

Птиците закръжиха над двора и отлетяха в небето като безброй листа, а след тях се изви силна вихрушка.

Хенри Айрънхарт се бе уплашил, но не беше наранен.

— Отдръпни се — извика тя.

— Не.

Той посегна безпомощно към Джим, който остана неподвижен.

Като дръзна най-после да погледне нагоре, Холи разбра, че краят още не е дошъл. Косовете сякаш бяха накацали по краищата на брадатите сиви облаци, бяха долетели и още. Вече бяха петдесет-шейсет, сприхави и черни, гладни и пъргави.

Тя чувстваше погледите на хората по прозорците и зад плъзгащата се стъклена врата, която водеше към двора. Излязоха две сестри.

— Назад! — викна им тя, защото не знаеше доколко са застрашени.

Яростта на Джим, макар да бе насочена към самия него и може би към Бог, заради това, че изобщо има смърт, можеше и да се излее навън, върху съвсем невинни хора. Предупреждението сигурно изплаши сестрите, защото се прибраха.

Холи пак погледна небето. Голямото ято летеше към тях.

— Джим — напрегнато извика тя, притиснала лицето му с длани, взряна в красивите му сини очи, вледенени в този миг от студения огън на себеомразата, — остава ти една-единствена крачка, само едно, което трябва да си спомниш.

И макар очите им да бяха на една педя, беше сигурна, че той не я вижда — сякаш гледаше през нея, както преди това в градините Тиволи, когато гигантската къртица се приближаваше към тях.

Спускащото се ято надаваше демонични писъци.

— Джим, дявол да те вземе, случилото се с Лина може и да не си струва самоубийството!

Всичко се удави в оглушителния плясък на криле. Тя придърпа лицето на Джим към тялото си да го защити, а той както и преди не се съпротивляваше, което ѝ даваше надежда. Склони глава и стисна очи с все сила.

Косовете ги връхлетяха — копринени пера, хладни гладки човки, които потракват, дебнат и търсят; нокти, които драскат лекичко, не до кръв; те се трупат около нея като гладни плъхове, въртят се наоколо, стрелкат се, пляскат с криле, блъскат се в гърба ѝ, пъхат се между краката ѝ, приплъзват се нагоре по корема ѝ, опитвайки се да се вмъкнат между гърдите ѝ и лицето на Джим, където ще могат на воля да късат и дерат; блъскаха се в главата ѝ и пищяха непрестанно, както крещят жените в пристъп на истерия; проглушаваха ѝ ушите и искаха кръв, кръв, кръв, а после тя изпита остра болка в ръката — една човка бе разкъсала ръкава ѝ и кожата отдолу.

— Не!

Издигнаха се нагоре и пак се оттеглиха. Холи не бе усетила, че ги няма, защото собственото ѝ сърце така биеше и тупкаше, сякаш наоколо оглушително пляскаха хиляди крила. После отвори очи, погледна нагоре и видя, че птиците се извиват в спирала към оловносивото небе, където ги чакаше цял облак други косове — вече поне двеста на брой, цяла армия.

Погледна към Хенри Айрънхарт. Бяха изкълвали до кръв и двете му ръце. По време на нападението се беше сгушил в количката си, но сега отново се приведе, протегна ръка и извика внука си с умоляващ глас.

Холи се взря в очите на Джим — още не беше осъзнал къде се намира. Сега най-вероятно се намира в мелницата, в нощта на бурята, и вижда баба си миг преди тя да падне; този миг е замръзнал пред очите му и той е неспособен да превърти филма на спомените си още съвсем мъничко.

Птиците се задаваха.

Още бяха далеч, току зад облака, но сега вече бяха толкова много, че плясъкът на крилате им се чуваше много по-отдалеч. Писъците им бяха сякаш гласовете на прокълнатите.

— Джим, можеш да тръгнеш по пътя на Лари Каконис, можеш да се самоубиеш. Не мога да те спра. Но ако Врагът вече не ме иска, а желае само теб, не мисли, че съм спасена. Ако ти умреш Джим, аз също ще загина, ще направя същото, което е направил и Лари, ще се самоубия, и ще гния с тебе в ада, ако не мога да те имам никъде другаде!