Алекс Кош - Игра на маски

За разлика от своите приятели той не се увличаше в побоя, повече наблюдаваше отстрани. Дали не си пазеше обувките? Това синче на богати родители винаги се обличаше като конте, предпочиташе да носи видимо скъпи и модни дрехи: впити дънки, крещящи обувки с високи подметки, плътно прилепнали по мускулестото му тяло тениски.

— Дебелак! — добави тежката си дума и не по-малко силен удар Игор.

Пред погледа на Алексей се появи друга подобна сцена. Само преди седмица триото го беше напъхало в коша за боклук пред очите на почти половината институт. Беше ужасно… срамно. По-добре така, в пресечката да си го получиш… поне никой няма да види позора ти.

— Махнете се от мен! — пронизително изкрещя Смирнов.

Ридаейки с пълен глас, той се опитваше да се предпази с ръце и крака, но напразно — тримата младежи със смях подскачаха около него, като периодически му нанасяха не много силни удари с крака. За тях всичко това беше просто обичайната игра.

След като още известно време се наслаждаваха на безсилието на дебелака, те го оставиха да се търкаля на земята и тръгнаха обратно към института. Разбира се, пътя им минаваше покрай застиналия като стълб Алексей.

— Ей, Селин — минаващият покрай него Стас леко го чукна в рамото с юмрук. — Какво стоиш като статуя? Отпусни се.

— Вие защо… — колебливо започна Алексей.

— Във всяка група си има изкупителна жертва. И тихомълком трябва да се радваш, че в този момент това не си ти.

Веднага щом трите кикотещи се момчета изчезнаха зад ъгъла, Алексей изтича до приятеля си и се опита да му помогне да се изправи на крака. Дебелакът се измъкна от ръцете му, отстъпи крачка назад и гневно извика:

— Ти… защо не направи нищо?!

Алексей сви рамене, чувствайки се едновременно виновен и раздразнен от факта, че приятелят му не може да разбере такива прости неща.

— А какво можех да направя?

Смирнов прокара ръка по лицето си, напразно опитвайки се да избърше сълзите. Под зачервените му очи се виждаха пресни синини, а целите му дрехи бяха измачкани и набити с прах. Но това не беше нищо в сравнение с вида на Алексей, когато излезе от коша за боклук…

— Не знам… — дебелият вдигна с треперещи ръце чантата си и без да погледне към Алексей, някак тъжно прошепна: — Без значение… каквото и да е!

Селин сложи утешително ръка на рамото му, но Смирнов с все сили го блъсна и побягна.

— Игор, почакай!

— Разкарай се!

Алексей поправи очилата си и беше на път да го последва, но след кратък размисъл реши, че Смирнов засега е по-добре да остане сам. Много добре помнеше, че и самият той след подобни инциденти предпочиташе известно време да е сам… и все пак човек наистина свиква с всичко. Просто някои успяват да свикнат по-бързо от други. Утре непременно трябва да поговори с него… да го успокои някак, да го поободри.

Измъкна мобилния си от джоба, едва погледна към екрана и се ужаси. Безбожно закъсняваше!

Няколко минути по-късно Алексей вече летеше по тротоара, разпръсквайки гълъби и внимателно заобикаляйки всевъзможни препятствия.

„Мамка му, картата пак е изтекла! А опашката пред касата е направо огромна, как да се наредиш… Трябва все пак да се стегна и да преправя изтеклата карта за метрото, а дотогава… няма граници, има само препятствия под формата на бодлива тел и охрана!“

Алекс небрежно придърпа над очите бейзболната си шапка, намести раницата и се огледа.

Аха!

Мигновено забеляза двойката младолики милиционери близо до крайния ляв турникет и хищно се усмихна.

Да вървят по дяволите, нека гледат! Нещастници!

Хората в метрото по това време на деня не бяха толкова много, така че той без особени проблеми се засили и скочи върху един от турникетите. Спря за миг да се огледа и скочи обратно с обикновено странично салто. Просто, но ефектно и красиво.

Ченгетата реагираха с известно закъснение — той вече си мислеше, че скокът му е останал незабелязан.

— Хей, ти, акробата, я стой на място!

— Майната ви! — подхвърли в движение Алекс и хукна надолу по стълбите.

С викове и ругатни служителите на реда се втурнаха след него. Разбира се, Алекс тичаше по-бързо. И дори опитите на особено съзнателни граждани да задържат нарушителя, като застанат на пътя му, не можеха да бъдат сериозна пречка.

Влакът вече стоеше на перона, но очевидно не бързаше да потегли. Алекс изтича напред, подминавайки вагоните един след друг, и хлътна в последния само миг преди вратите да се затворят. Доблестната милиция изоставаше на цели три вагона, но въпреки това самоотвержено скочи във влака.