Алекс Кош: Игра на маски

— Разбира се, ще погледна — въздъхна Селин и си помисли раздразнено: — „Глупак, той ще продължи да те връща дори ако всички домашни са ти съвършени. Просто Ивцев прекрасно знае, че ти самичък и пример за трети клас не можеш да решиш — очевидно твърде често са те били по главата на тренировките. Колкото и протекции да имаш отгоре, това няма да попречи на преподавателите да си направят удоволствието да те скъсат няколко пъти.

Стас хвърли на масата тетрадката си и се надигна.“

— Е, чао. Очаквам утре да е готово.

Тримата се отдалечиха в посока деканата, оставяйки Алексей да си довърши закуската. Той намести очила, прибра в раницата тетрадката на Стас и взе останките от успялата да изстине пица.

Обидно? Малко. Но ще трябва да търпи… Вече му стана навик.

Но не му дадоха да почине спокойно.

— Тези изроди пак ли ти взеха лекциите? — с тъжна усмивка попита Игор Смирнов, докато сядаше срещу него.

— Аха… — измърмори с пълна уста Алексей.

Пълничкият нисичък младеж с подчертано еврейски черти на лицето също влизаше в числото на малкото студенти, дошли в Института за никому ненужни знания. Точно поради тази причина, а и благодарение на мудността и затлъстяването си, Смирнов беше станал любима мишена за подигравки и тормоз от всички състуденти. Разбира се, на Алексей му беше жалко за приятеля, но някъде на границата на съзнанието често изпълзяваше подлата мисъл — по-добре той, отколкото аз.

— На мен и досега не са ми върнали тетрадката по оценка на недвижими имоти — сякаш се изплю Смирнов. — Така че не се изненадвай, ако изведнъж лекциите ти мистериозно изчезнат.

Алексей довърши пицата и философски отговори:

— Голяма работа.

— Изумен съм от твоето спокойствие и пасивност — с неочаквана жар продължи Смирнов. — Те ни мислят за хора втора ръка! Правят каквото си искат…

— Не съм спокоен — не се съгласи Алексей. — А за пасивността — тя е най-лесния начин за излизане от създадената ситуация. Ти например постоянно ги дразниш със своята съпротива и тези задници получават все повече перверзно удоволствие всеки път, когато те бият.

Дебелакът известно време мълча, взрян в една точка, после въздъхна и опита да се усмихне.

— Ти трябваше да отидеш в катедрата по психология.

— Всъщност се канех… — по инерция отвърна Алексей, но навреме си прехапа езика. — По принцип, аз просто осъзнавам своето безсилие и не искам да влошавам ситуацията.

Смирнов тъжно въздъхна.

— Да… Безсилие… — той сви ядно юмруци и очите му се замъглиха. — Само ако можех да се бия.

— Глупости — намръщи се Алексей и небрежно избърса устните си със салфетката. — Защо ти е? В нашия свят отдавна вече управлява не грубата сила, а ума. След няколко години тези гадини ще идват при теб да те молят за работа или за пари назаем.

За себе си той помисли, че това, разбира се, едва ли щеше да се случи. Бащата на Стас Рогов притежаваше мрежа от елитни автосервизи и нямаше да остави любимия си син без пари и работа. Но какво пречи съдбата да се пошегува? Например семейният бизнес да фалира.

Следващите часове групата им трябваше да подготвя домашните си по одит. Но в книжката на Алексей вече цяла седмица се кипреше подписа на Евгений Степанович, така че той с чисто сърце се зае да оползотвори свободното си време. Е, с какво би могъл да си запълни времето двадесет годишен студент? Някои играеха на PSP 2 2 PSP (Play Station Portable) — преносима игрална конзола на Сони (бел. на прев.). или пишеха SMS-и, но Алексей предпочиташе книги… Фентъзи, фантастика, исторически романи — всичко, което му попаднеше в ръце.

Разбира се, нямаше как да измъкне книга от раницата точно под носа на преподавателя, но пък малкият му PDA 3 3 PDA (от английски: Personal Digital Assistant) или Персонален дигитален асистент — малко мобилно устройство със сензорен дисплей, предшественик на таблета (бел. на прев.). много добре се вписа до тетрадката.

Гноми, елфи, паладини… Часовете минаха бързо. Той дори не чу звънеца и започна да си прибира нещата едва когато Смирнов го сръга с лакът.

— Стига си спал.

— А? Да, да…

След като пропусна цялата група, за да не се блъска на вратата, Алексей излезе в коридора, погледна часовника в мобилния си и си нахвърли задачите: да отскочи до библиотеката… ами всъщност това беше всичко. Той и така вече закъсняваше. Добре, че е сряда — къс ден, иначе щеше да му се наложи да пропуска часове, което му се случваше изключително рядко.

На половината път до библиотеката го настигна Смирнов.