Алекс Кош: Игра на маски

— Льоха, почакай! Накъде си тръгнал?

— Да върна учебника — сви рамене Алексей. — А след това у дома, днес ще имаме гости…

Дебелият тъжно кимна.

— Е, ами добре тогава… Аз си мислех да отскочим до компютърния клуб да поиграем.

— Другата седмица непременно ще отидем — обеща Алексей. — Но сега наистина не мога.

— Да, разбирам. Добре, тогава до утре.

Сбогувайки се с приятеля си, Алексей набързо се отби в библиотеката да върне учебника. Разбира се, пак му се навикаха — служителите в институтската библиотека приемаха за свой дълг да се карат на студентите — ама вижте как го връщате, казваха, преди да го вземете беше в идеално състояние… Да бе, да. Старият учебник по психология от началото на деветдесетте години ей така си пожълтя за месеца, през който стоеше на бюрото на Алексей.

Той търпеливо изслуша всички оплаквания, само периодично поглеждаше към висящите над рафтовете с книги часовници, за което в крайна сметка заслужи почетното звание „достоен студент“. О, да! За това си струва да загуби четвърт час и много нервни клетки.

Излизайки в двора на Института, Алексей се присъедини към пъстрата тълпа от студенти и тръгна към изхода.

Отпуснатото състояние накара мислите му да текат по пътя на най-малкото съпротивление — „мисля за това, което виждам“. А какво може да види човек, когато монотонно се движи в плътен поток от хора? Ами тиловете им… Но Алексей рядко вдигаше глава, все по-често гледаше в краката си. И това не беше от някаква скромност, не. Просто психология — някои хора, когато вървят по улицата, гледат направо, други гледат над главите, а такива като Алексей впиват поглед в земята. Смята се, че тази посока на погледа е явен признак за липса на самоувереност, но в действителност тя говори много повече. Разбира се, говори само на онези, които са готови да слушат…

Алексей се усмихна криво и за миг затвори очи, отпускайки се напълно. Странно усещане, когато ставаш част от тълпата, незабележима песъчинка, малка капчица в огромно море. Това разтваряне в нещо голямо затъпява и успокоява, приспива и те кара да се движиш в такт с крачещите покрай теб хора. Човекът е социално или по-просто казано — стадно същество. Особено силен стаден ефект може да се наблюдава при всякакви там демонстрации, концерти, или, например, при футболни мачове. А какви са сутрин опашките в метрото? Филмите за зомбита са просто почивка. Но въпреки това Алексей обичаше да се разтваря в тълпата и да става невидим, един от многото. Така беше по-спокойно и по-безопасно…

Излизайки от института, песъчинката на име Алексей неохотно се отдели от основния поток и свърна в двора на една от близките сгради. По този начин пътят до метрото се съкращаваше почти тройно, да не говорим за икономиите от автобусни билети. Жалко само, че за този път знаеше почти целия институт.

Преди да успее да направи и десетина крачки, го изпревари позната закръглена фигура. Смирнов! Дебелакът профуча край него, като се клатушкаше смешно наляво-надясно и размахваше чанта.

— Ей, накъде така? — извика Алексей, а покрай него минаха още три фигури.

Все познати лица. Русокосият красавец Стас, Женя и Игор.

„Не е на добре това — веднага определи той. — Макар че, ако се съди по факта, че ме подминаха, днес проблемите са за Смирнов. Значи няма за какво да се притеснявам…“

За свой срам, в сърцето си той се радваше, че този път триото избра да издевателства не над него. Освен това радостта се спотайваше не толкова дълбоко, колкото му се искаше…

Преследвачите настигнаха дебелака и го повалиха на земята. Последваха няколко удара с крака и взрив от весел смях.

Алексей спря нерешително, страхувайки се дори да мръдне. Странно вцепенение скова цялото му тяло. Просто не знаеше какво да прави. Дали да се обърне и да избяга оттук по живо, по здраво, или… да се намеси? Глупости. Какво би могъл да направи срещу трима спортисти кротък човек на интелектуалния труд, какъвто е той? Освен да им приказва, докато загубят съзнание… макар че съзнание най-вероятно щеше да загуби именно Алексей.

Докато той нерешително стоеше на едно място, Смирнов получи още няколко не прекалено силни, но и не много приятни ритника. Алексей вече с лекота можеше визуално да определи силата на всеки удар, тъй като многократно ги бе изпитвал върху себе си. Погледът му автоматично отбелязваше силата на замаха, точката на прилагане на сила и възможната физическа вреда…

— Това е за да не си криеш лекциите следващия път! — извика Стас.