Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Ръката на Уайбърг се плъзна в джоба на сакото му, към ножа. Той му действаше успокояващо в присъствието на този безумец.

— Нищо не е достатъчно — каза Макнийл. — Нито любовта. Нито музиката. Нищо.

Уайбърд стисна ножа и го измъкна от джоба си. Момчето видя острието и погледът му се затопли.

— Така и не му казахте каква е стойността й — рече то.

— Двеста хиляди — отвърна Уайбърд.

— Познава ли го?

Убиецът поклати глава.

— Емигрант — отвърна той. — От Рио. Колекционер.

— На кожи?

— Да.

Момчето остави чашата си. Промърмори нещо, което Уайбърд не можа да разбере. След това каза много тихо:

— Направете го по-бързо.

Той леко потрепери, когато ножът намери сърцето му, но Уайбърд се справяше умело с работата си. Моментът настъпи и отмина, преди момчето дори да разбере какво се случва, камо ли да го почувства. После всичко свърши, поне за него. За Уайбърд истинската работа едва сега започваше. Трябваха му два часа, за да завърши одирането. След като приключи — кожата беше увита в чист чаршаф и прибрана в куфара, който беше донесъл специално за тази цел — беше абсолютно изтощен.

Излизайки от къщата, той си мислеше, че утре ще отлети до Рио и ще получи останалата част от плащането. После Флорида.

Прекара вечерта в малкия апартамент, който беше наел за досадните седмици наблюдение и планиране, които бяха предшествали днешното дело. Радваше се, че си тръгва. Тук се беше чувствал самотен, изпълнен с очакване. Сега работата беше свършена и той можеше да забрави за всичко това.

Спа добре, приспиван от въображаемия аромат на портокалови горички.

Когато се събуди обаче не миришеше на плодове, а на нещо пикантно. Стаята беше потънала в мрак. Извърна се надясно и протегна ръка, за да включи лампата, но не успя.

Тогава от другия край на стаята се чу тежък, пльокащ звук. Той седна в леглото, взря се в мрака с присвити очи, но не успя да види нищо. Спусна краката си на пода и се накани да се изправи.

Първата му мисъл беше, че не е затегнал добре кранчето в банята и е наводнил апартамента. Краката му бяха потопени до коленете в топла вода. Смутен, той прецапа до вратата и светна голямата лампа. Не стоеше във вода. Твърде гъста беше, твърде скъпоценна; твърде червена.

Той изкрещя отвратено и се обърна да отвори вратата, но тя беше заключена и нямаше ключ. Заудря панически по твърдото дърво и започна да вика за помощ. Молбите му останаха нечути.

Когато се върна в спалнята, горещият прилив достигаше до бедрата му; потърси източника му.

Куфарът. Лежеше си там, където го бе оставил, върху бюрото, и кървеше изобилно през всичките си шевове; и през ключалките; и през пантите — сякаш вътре в него се извършваха стотици жестокости и той не можеше да удържи потока, породен от тях.

Уайбърд гледаше пълноводния поток, който се изливаше. За секундите, които бяха изминали от ставането му от леглото, кървавият басейн беше станал по-дълбок с няколко инча, а потопът продължаваше.

Опита се да отвори вратата на банята, но тя също се оказа заключена. Поиска да отвори прозореца, но жалузите не помръднаха. Кръвта стигна до кръста му. Повечето мебели плуваха в нея. С ясното съзнание, че ако не предприеме някакви решителни действия, е загубен, той отиде до куфара и натисна капака му с ръце, с надеждата да спре потока. Напразни усилия. Докосването му като че ли накара кръвта да потече с нови сили, заплашвайки да разкъса шевовете.

Историите не спират, беше казало момчето. Продължават да кървят. И сега Уайбърд като че ли ги чуваше в главата си, тези истории. Десетки гласове, всеки разказваше някаква трагична история. Потопът го повдигна към тавана. Той се опита да задържи брадичката си над повърхността, но за няколко минути в стаята остана само един инч въздух отгоре. И докато дори това поле се стесняваше, Уайбърг присъедини гласа си към общата какофония, като не спираше да моли този кошмар да спре. Но другите гласове го заглушаваха със своите истории и когато устните му опряха тавана, въздухът му свърши.

Мъртвите си имат свои пътища. По точни маршрути пътуват призрачни влакове и файтони-сънища; прекосяват пустошта, която се намира отвъд нашия живот, и превозват безкраен поток от отпътуващи души. По тези пътища има пътни знаци, мостове и спирки. Има бариери и кръстовища.

Точно на едно от тези кръстовища Лион Уайбърг улови погледа на човека в червен костюм. Тълпата мъртъвци тласна Уайбърг напред и едва когато се приближи, той осъзна грешката си. Мъжът не носеше костюм. Не носеше дори кожата си. Но това не беше Макнийл — момчето отдавна беше минало по този път. Беше някакъв съвсем различен одран човек. Уайбърг тръгна редом с него и двамата се разговориха. Одраният човек му разказа как е стигнал до това състояние; за заговорите на своя зет и за неблагодарността на дъщеря си. На свой ред Лион му разказа за последните си мигове.